— Защо да няма значение, Вероника? — меко попита Конъл. Очевидно нямаше представа, че гласът му звучи странно, сякаш търпеливо говори на дете.
— Няма значение, защото няма да вляза пак във водата — каза Вероника, без да го поглежда. — Оставам тук.
— Как така оставаш тук? — Конъл се нагоди към стъпките й, които я водеха към големия безупречно чист контролен панел. Въжето, което ги свързваше с О’Дойл и Либранд, се влачеше зад тях. — Почти се измъкнахме.
Тя спря, обърна се и го погледна в очите.
— Трябва да го направя. Трябва да ги унищожа. Тях и всичко това. Те не принадлежат на това място, не разбираш ли? Те не са част от тази реалност.
— Разстроена си — отвърна той. — И това е разбираемо. Но Санджи вече го няма и ти не можеш да се жертваш. Това няма да го върне. Освен това как ще разбереш какво да правиш?
— Умна съм, забрави ли? Корица на „Нешънъл Джеографик“ и така нататък. Една дреболия като извънземна бомба на десет хиляди години изобщо няма да ми се опре.
Конъл яростно я хвана за раменете.
— Не! Няма да стане! Достатъчно хора загинаха в това прокълнато място и няма да позволя да умре още един. Идваш с нас!
Пръстите му се забиха болезнено в раменете й. Тя знаеше, че той няма да отстъпи. Щеше да я завлече до реката насила, ако се наложеше. Беше ранен, но въпреки това бе много по-силен от нея. Не можеше да му се противопостави.
— Добре — тихо каза тя. — Аз… просто не знам какво говоря. Не искам да оставам тук.
— Да, не знаеш какво говориш! — извика Конъл и я задърпа към водата. — О’Дойл, почивката свърши. Трябва да тръгваме.
— Да, шефе — каза О’Дойл, внимателно плъзна Либранд във водата, после се смъкна и той. — Проверете въжето. Тук реката става бурна.
Конъл решително бутна Вероника към водата. Тя се наведе над ръба на стената и леко цамбурна. Той изключи заглушителя, затъкна го в колана си и скочи. Сребристите буболечки потръпнаха едновременно и възвърнаха координираните си движения.
— Готови? — попита Конъл. Вероника и О’Дойл кимнаха. Отблъснаха се към средата на реката.
Вероника хвърли поглед през рамо. Сребристите буболечки се засуетиха по огледалната повърхност на сферата, за да я подготвят да изпълни предназначението си. Бяха тук, под тази планина, повече от десет хиляди години. По-стари от човешката цивилизация, по-стари от всяка човешка религия. Колко още щяха да съществуват? Отровена, умираща раса, която едва имаше някакви наченки на разум, едва се отличаваше от животните и бе жива само благодарение на своите грижовни машини.
Колко още?
Обзе я слабост. Течението задърпа изтощеното й тяло.
— Конъл — прошепна тя, затвори очи, отпусна се и потъна.
45.
— Вероника — викаше Конъл. — Вероника!
— Въжето! — извика О’Дойл. — Дръпни въжето!
Конъл изведнъж си спомни, че другият край на въжето, което опасваше гърдите му, е вързано за Вероника. Задърпа го, като в същото време се опитваше да се задържи на повърхността. Като риба на въдица, неподвижното й тяло се показа и после отново потъна. Конъл се гмурна към нея, сграбчи я и я задърпа към повърхността.
Изведнъж тя зарита яростно и го дръпна надолу. Конъл инстинктивно загреба нагоре и моментално забрави, че се опитва да я спаси. Тя го хвана през кръста и отново го дръпна надолу. От устата му излязоха мехурчета. Обзе го паника.
Въжето се опъна и главата му се подаде на повърхността. Течението ги влачеше към средата на реката. Почувства как въжето се обтяга и зад него, а после се отпусна, щом и Вероника се понесе по течението. Но къде беше? Въжето отново се обтегна за миг, а после тежестта изведнъж изчезна и то изплува на повърхността.
Главата на Вероника се показа над водата. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Заплува непохватно към брега. Държеше ножа му в едната си ръка и колана му в другата.
— Вероника, върни се! — Конъл опита да заплува срещу течението, но то ненаситно се опитваше да го засмуче към средата на реката. А и бе забравил за О’Дойл и Либранд, чиято тежест го влачеше надолу.
— О’Дойл, спри!
— Не мога! Течението ни влачи!
Вероника вече излизаше на брега на стотина метра по-долу от сферата.
Обърна се и им помаха за сбогом.
10:16