А после сферата полетя надолу.
50.
В манерката на Ангъс Имаше малко вода. О’Дойл я изля в пресъхналата уста на Либранд. Тя преглътна едва-едва. Не изглеждаше добре, но О’Дойл вече усещаше как температурата й спада до нормалната. В сърцето му се зароди надежда.
— Моля ви — каза Ангъс. — Моля ви, пуснете ме. Още беше с лице към стената. Целият потен. И миришеше на страх.
— Млъквай — каза О’Дойл през рамо. Погледна топло Либранд. — Как си?
Тя примигна и вдигна очи към него. Погледът й бе ясен за първи път, откакто бяха нагазили в реката. Гласът й бе слаб шепот.
— Като боклук. Но съм по-добре.
О’Дойл я вдигна и отново я метна на рамо. Погледна тъжно Ангъс и каза:
— Обърни се. — Голият Ангъс бавно се обърна. Изглеждаше ужасен, сякаш всеки момент очакваше да го намушкат. — Ще чакаш тук. Брой до триста и после тръгни нагоре. Не искам да ми се пречкаш. Ако те видя отново, ще те убия, ясно ли е?
Ангъс кимна.
трак-трак, трак
О’Дойл се обърна и погледна в тунела. На стената неподвижно висеше една-единствена сребриста буболечка. Само една. Но другите не бяха далече. Без да каже нищо повече, той се обърна и тръгна по Магистралата на Лин с Либранд на рамо.
Ангъс седеше, хипнотизиран от сребристата буболечка. Лицето му се бе смразило от ужас. Хванат в капан между две злини, той бавно започна да брои. Стигна до 263, изправи се и с обезумели писъци затича към един страничен тунел.
11:01
Конъл не обръщаше внимание на болката — или поне се опитваше. Смъкна оръжията и уредите на Кейла и ги нахвърля на купчина; Стисна автомата. С изненада установи колко добре се чувства с оръжие в ръце. Измъкна три пълни пълнителя от раницата й. Натъпка два в колана си, а с третия смени онзи, който тя бе използвала.
Знаеше, че има само секунди.
Закуцука към края на коридора и погледна редицата сребристи буболечки.
Скалоподите се изсипваха от двете страни на тесния бряг. Проблясваха ярко на мъгливата светлина и размахваха пипала и ножове. Надаваха кръвожадни писъци. Щяха да нападнат само след минути. Конъл изпробва дали може да стои на ранения си крак. Болката го прониза. Изобщо не можеше да върви. Нямаше да може да избяга.
Върна се при Кейла. Тя бавно се размърда — идваше в съзнание. Конъл взе ножа и пистолета й и ги хвърли към реката, само на метър от водата. Редицата сребристи буболечки продължаваше да потрепва и потраква отвратително.
— Кейла, събуди се!
Ръцете й инстинктивно се стрелнаха към кобура под мишницата, после към ножа на кръста. Не намери нищо и грабна един камък.
— Не мърдай!
Очите й блестяха от омраза.
— По-добре ме застреляй веднага. Ако не ме застреляш, ще ти отрежа топките и ще ти ги натъпча в гърлото.
Конъл искаше да погледне към брега и да види докъде са стигнали скалоподите, но не смееше да я изпусне от поглед. Тя сигурно можеше да мята камъни като професионален бейзболист.
— Оставих пистолета и ножа ти на брега зад мен. Чудовищата идват. Ако мръднеш, преди да се изгубя от поглед, ще те убия.
Закуцука заднешком и скочи във водата. Реката щеше да го отнесе. Беше от страната на Магистралата на Лин, така че не се налагаше да се бори с течението. Нямаше да му трябват много сили, за да се добере до брега.
Беше лудост не само да остави Кейла жива, но и с оръжие. Знаеше го. Но тя бе единственият му шанс.
11:04
Скалоподите се изсипаха от реката, минаха през стената и се изкачиха на платформата на сферата. Движеха се несигурно и близо един до друг. Оглеждаха изумено и боязливо всеки сантиметър от кораба. Бяха изпълнени с благоговейно удивление от това място, за което бяха чували само от легендите. Едно от ужасните смъртоносни жълтокожи чудовища беше тук, накълцано на парчета. Червената му кръв бе опръскала каменния под.
Няколко скалопода се засуетиха около контролния панел, други кръстосваха помещението, трети надничаха в шахтата.
Сферата неотклонно вървеше надолу. Докато се спускаше, оживяха древни светлини — или поне отчасти. Повечето примигнаха безполезно или просто не се включиха, отдавна повредени от неумолимото време. Някои светнаха напълно. Огледалната повърхност на сферата слабо ги отрази.