Огледа я подозрително.
— Имам съобщение за Къркланд. Кажи на този задник, че прекрачи всякакви граници, когато се обади в дома ми.
Кейла хвърли бърз поглед към парка. Имаше само няколко деца на петдесет метра по-нататък, но те бяха погълнати от игра в пясъка и не обръщаха внимание на вана и тях двамата. Все още с усмивка на уста, Кейла посегна към вана и измъкна електрошокова палка. Хърбърт се облещи, но преди да успее да побегне или да извика от изненада, през тялото му преминаха десет хиляди волта. Тялото му се сгърчи от електричеството.
Кейла изключи палката и той залитна напред. Тя го хвана с отработено движение, преди да падне, и преметна малкото му леко тяло през рамо. Хвърли го във вана без усилие. Скочи вътре, затръшна вратата и бързо го претърколи по корем, после завърза ръцете и краката му с медна тел. Хърбърт изстена, докато напъхваше кожена топка в устата му.
Седна на шофьорското място и запали колата. Спокойно подкара по улицата. Децата така и не вдигнаха поглед от играта си. Някой в квартала може и да ги бе забелязал, но Кейла нямаше намерение да задържа много милия Хърб. Прегледа песните в iPod-а си — Синди Лопър щеше да пасне чудесно за случая. Започна да си тактува по волана на „Момичетата просто искат да се забавляват“.
Хърбърт дойде в съзнание и започна да мънка. През кожената топка думите не се разбираха, но на Кейла не й беше за първи път — бе чувала тези думи безброй пъти.
— Искаш да разбереш къде те водя ли, слънчице? — попита Кейла и му отправи съблазнителна усмивка през рамо. — Някъде, където няма да ни безпокоят. Трябва да ти задам някои въпроси.
На лицето му се изписа страх. Страх и недоумение. Типичен мъж — ако му отнемеш контрола, започва да се държи като малко момче.
Не познаваше Солт Лейк Сити, но бе обиколила района, преди да си уреди среща с Хърби. На по-малко от две минути с кола от парка имаше изоставена фабрика. Тя отби през празния буренясал паркинг и зави зад сградата, за да не се вижда от главния път. Не беше кой знае какво скривалище, но пък тя не възнамеряваше да се бави повече от петнайсет минути.
Изгаси двигателя. Беше време да се залавя за работа. Синди Лопър не бе подходяща, трябваше й нещо друго, нещо по-… разтърсващо. Прегледа отново песните и накрая се спря на „Донас“ — „Сложи ме на задната седалка“.
Взе чантичката си и отиде до Хърбърт. Той лежеше по корем, ръцете и краката му бяха завързани на гърба. От лявата му китка се стичаше кръв — телта се бе врязала в кожата.
— Сега с теб ще си поприказваме — каза Кейла, коленичи до Хърбърт и нежно го погали по косата. — Трябва ми малко информация. Ако си послушен, ще те пусна. Ако не си, ще те убия.
Очите му се разшириха от страх. Опита се да каже нещо, но червената кожена топка не му позволяваше. Кейла мина зад него и възседна малкия му задник.
Извади от чантичката си ръждясали клещи. Разбира се, можеше да си позволи и нови, но тези имаха сантиментална стойност. Едно време, когато в АНС все още гледаха на нея като на мило русо дете, тя вършеше добра работа с клещите в Хондурас, Кувейт, Париж, Афганистан и дори Вашингтон. Предполагаше се, че това е една от причините за уволнението й. Истината обаче бе, че „мъжете“ на високи позиции в АНС я чувстваха като заплаха. Андре Вожел, шефът на АНС, я бе пожертвал по политически причини, превърна я в изкупителна жертва, за да напредне в кариерата си. „Използвах я за пример“, както казваше самият той. Всъщност просто намери начин да се отърве от нея, тъй като непрекъснатите й успехи и неизчерпаемият й патриотизъм подкопаваха контрола му. Ако не бе „прекомерното насилие“, щеше да измисли нещо друго. Тя обичаше АНС, това бе животът й. А сега използваше клещите в частния сектор, не в името на бог и родината, а в името на парите. Беше несправедливо, безсмислено.
Но едно момиче трябва да може да си плаща сметките.
Тя познаваше клещите, познаваше всяко ръждиво петно и драскотина по тях. На дръжката бяха гравирани думите К-МАРТ КОВАНО ЖЕЛЯЗО (ЯПОНИЯ). Челюстите вършеха добра работа за откъсване на устни или езици.
Според експертното й мнение обаче най-хубавото на клещите бяха четирите зъбчета точно под върха им. Бяха създадени все едно специално за преминаване към съществената част. Освен това прилягаха чудесно на пръсти.
На кокалчета, ако трябва да бъдем по-точни.