12:21
— Невъзможно — каза О’Дойл, без да забавя крачка. — Сони Макгинес да се притече на помощ на някого. — Обгърна рамото на Либранд и двамата се заклатушкаха към ландроувъра.
Планината пак се разтърси. Магменият стълб запръска и забуча още по-силно. Върху тях се посипа гореща пепел, западаха нажежени камъни. О’Дойл се зачуди дали призраците на току-що опечените скалоподи не ги обстрелват от дълбините на новия си дом в ада.
Сони го задърпа грубо към роувъра, блъсна го на задната седалка, после натика до него и Либранд. Камъни се посипаха по колата като смъртоносна градушка. Черната боя се напука и почна да се бели. Сони обърна и подкара като луд.
О’Дойл и Либранд така и не погледнаха назад. Не можеха всъщност — и двамата бяха припаднали.
Зад тях новият вулкан продължаваше да беснее. Бавно, но сигурно, на мястото на потъналата Погребална могила започна да се оформя конусът на нов връх.
12:24
Безкрайната топлина вече не засягаше Конъл. Ръцете и краката му се бяха вцепенили от студ. Изкашля се и изплю кръв по брадичката си и по камъка, който го беше приковал към земята. Болка пронизваше всяка част от премазаното му тяло, но и тя не го засягаше. Чувстваше я далечна, сякаш бе някакъв образ, някакъв спомен.
Очите му бяха отворени, но не можеше да види нищо. Обгръщаше го мрак. Бореше се за глътки въздух, но дишаше накъсано от болката в счупените ребра и тежестта на камъка върху гърдите му.
Затиснат. Премазан. Хванат в капан. Дори да имаше част от тялото му, която не бе счупена или смазана, не можеше да я помръдне заради камъка, който го държеше прикован.
Отново опита да си поеме дъх и изкашля още кръв. Дробовете му се свиха мъчително. Заля го страх от смъртта и изтласка всичко останало. В мъгла от болка и полусъзнание Конъл зачака да умре.
През пукнатините в скалата проблесна слаба светлина. Топла, жизнерадостна светлина. Конъл се опита да погледне натам, но не можеше да помръдне глава. Светлината сякаш проникна в тялото му, заля го и успокои болката. И от светлината дойде глас.
Любимият му глас. Гласът на Кори.
— Мъничката ми — каза той. — О, мъничката ми…
— С теб съм, любов моя. Не се страхувай.
Мисълта на Конъл ту се появяваше, ту се губеше. Не знаеше дали Кори е истинска, или само видение на чезнещия му разсъдък. Не го интересуваше. Тя отново беше с него. Светлината й го изпълваше, заличаваше агонията му, успокояваше изтерзаното му тяло.
Почувства как нещо топло и нежно леко повдига смазаната му ръка. Веднага разпозна докосването й. Нямаше нищо против болката, щом можеше отново да почувства Кори.
Ръката на Конъл бавно изстина в нейната. На лицето му изгря усмивка. Под склопените клепачи очите му застинаха в покой.
Епилог
Патрик О’Дойл винаги можеше да разпознае истинския лидер.
Жената, която седеше зад бюрото пред него, беше стара и разплута. Сигурно без очилата не можеше да вижда и на метър. Очите зад очилата бяха зачервени, подути и с тъмни кръгове. Нямаше да издържи и пет минути на някой обект. Нямаше да издържи и три минути в тунелите.
Но не беше нужно да издържа пет минути. Тя можеше да си седи на стола, да си пуши пурата и да дава заповеди от хиляди километри. Тази жена имаше пари, а това означаваше, че има власт. Власт, която можеше да й позволи да изпрати убиец на другия край на света, за да отмъсти.
Убиец на име Патрик О’Дойл.
До днес никога не бе чувал гласа на Барбара Йекли. Сега го чуваше. Изпълнен с мъка и някак смутен глас.
— Значи тези… тези същества… са убили моя Конъл?
— Да, госпожо.
— И си сигурен, че е мъртъв?
— Да, госпожо. Няма как да е оцелял във вулкана. Съжалявам, но господин Къркланд е мъртъв.
Тя сведе очи към бюрото и тялото й сякаш се снижи. О’Дойл бе виждал тази реакция и преди, бе виждал как хората просто изгубват желание да живеят. Беше болезнено да я гледа така — тази жена, която всъщност не познаваше. Защото тя преживяваше мъката от загубата на Конъл Къркланд дори по-тежко от него. Но той не бе тук, за да изказва съчувствие. Не бе тук, за да плаче и да утешава.
Имаше бюджет.
Имаше график.
Имаше раса, която трябваше да унищожи.
— Този твой план, тази Аржентина — каза Барбара. — Опасен ли е?