Това, помисли си, е истинската същност на всеки мъж.
— Сега ще те пусна — каза тя. — И ще си държиш устата затворена. Ако се раздрънкаш, ще се обадя на данъчните, а после ще дойда за синовете ти.
Главата му изведнъж подскочи. Болката бе забравена и в очите му се появи искра на непокорство. В, крайна сметка може и да не бе съвсем пречупен.
— Нека просто кажем, че малкият Марки и малкият Люки няма да могат да свирят на цигулка. — Тя отвори и затвори клещите — все едно гладно птиче отваря и затваря човчица. — Разбра ли?
Той бързо кимна; болката още личеше в очите му, но за момента я бе потиснал.
Тя винаги заплашваше с децата. Беше по-добра алтернатива от съпруга или съпругата, защото никога не се знаеше дали пък на някой няма да му хареса те да бъдат измъчвани или убити. Заплаши обаче с децата — и гарантирано ще те слушат. След като десет години бе използвала тази теория, й се бе наложило да спази обещанието си само веднъж. Само веднъж. И това й коства работата в АНС.
Усети пристъп на добре позната ярост към човека, който я бе изритал от АНС. Не минаваше и ден, без да си спомни за това. Поклати глава и се опита да отпъди тази мисъл. Това беше минало. Тури му пепел. Опита се да си спомни още някоя поговорка, която да я успокои.
Освен това наистина бе много добра в работата. Хърбърт бе дал отлична информация. Може би трябваше да научи повече, да види дали не може да се възползва от такова откритие.
Взе iPod-а, пусна „Раят е измислица“ на Лакуна Койл и потегли. Никога не се бе бъркала в работите на Конъл, но този път бе различно. Това си бе голямо парче баница. „Откритие за милиард“ бе казал Хърбърт. Минната индустрия плащаше огромни суми за такава информация и особено компаниите с платинени мини. По някакъв начин цялата тази работа щеше да донесе изгода за Кейла Майърс. И то голяма.
21:15
Вътрешно Сони кипеше, но това не му пречеше да се наслаждава на втория си кралски рак. Отчупи дебелата щипка и топна бялото месо в сочния сметанов сос. Не знаеше какво слага Августино в соса, но той му беше любимият сред стотиците четиризвездни ресторанти, в които бе добре познат. Макар да бе ядосан, Сони нямаше да остави това да му развали вечерята. Особено когато някой друг плащаше сметката.
Щедрият млад човек, който плащаше скъпото ястие, седеше срещу него. Висок, с къдрава черна коса, изглеждаше спокоен, невъзмутим, търпелив. Носеше костюм, който обаче не бе моден и дори бе намачкан на места. Напомняше на Сони за костюма на Питър Фолк в „Коломбо“. Конъл Къркланд очевидно не бе типичен изпълнителен директор на минна корпорация и със сигурност не бе това, на което бе свикнал Сони. Външният му вид обаче изобщо не го интересуваше в момента.
Най-належащият въпрос бе как този човек се бе свързал толкова бързо с него — по-малко от двайсет и четири часа след като Сони бе взел резултатите от пробата. След като изпрати Клои с щедър бакшиш, Сони потърси Хърбърт, но не остана изненадан, че предателят не се бе прибирал цял ден.
Предателството на Хърбърт го вбесяваше. По принцип тая работа с находките не бе съвсем редна и затова Сони винаги ги криеше и винаги тестваше пробите на едно и също място. Очевидно тази стратегия бе сполучлива. Ако Сони бе издал на Хърбърт мястото, Къркланд и компанията му вече щяха да са подкупили местните политици и да са закупили земята.
— Интересно откъде знаете за това откритие, господин Къркланд — каза Сони о пълна уста. — Не съм казал на много хора — вие как разбрахте?
Конъл се взря в него за миг, после отговори студено:
— Хайде да оставим преструвките, господин Макгинес. Няма да играя игрички с вас и се надявам и вие да не го правите. Знаете много добре откъде имам информацията. Как ще приемете това си е ваша работа, мен наистина не ме интересува. Важното е, че знам за откритието ви и го искам, преди някой друг да разбере за него.
Сони се изненада от безцеремонността му. Бизнесмените обикновено се усмихваха, ласкаеха и правеха всякакви такива глупости. За този човек всичко бе бизнес. Сони си помисли, че би продал и собствената си майка в публичен дом в Банкок, ако има изгледи за сигурна печалба.
— Това ще струва скъпо — каза Сони, след като прокара рачешкото с голяма глътка мляко. Никога не пиеше, когато вършеше работа. Знаеше, че не бива да губи разсъдъка си пред хора като Конъл Къркланд.
— Колко, господин Макгинес?