— Ще оставя ножа тук, Хек — каза Сони. — Ще ти се обадя по-късно да ми кажеш дали си открил нещо.
Хектор спря колкото да каже довиждане, но още преди Сони и Чо да излязат, отново зарови из списанията. Знаеше, че е тук някъде, но къде? Местеше куповете от едно място на друго. Сякаш се опитваше да попие разлята вода с мокра салфетка.
Двайсет минути след като Сони и Чо си тръгнаха, Хектор намери въпросното списание. Откритието на доктор Рийвс в Андите не бе отразено в невзрачна статия и не бе в „Сайънтифик Американ“. Бе на корицата на „Нешънъл Джеографик“. Хектор разгърна списанието и видя снимката, която бе изплувала в ума му — снимка на нож досущ като този, който лежеше на бюрото му.
Вдигна телефона и набра департамента по биология. Отговори му мъжки глас с тежък индийски акцент.
— Доктор Хаак слуша.
— Санджи, Хектор Родригес се обажда, от археологическия.
— А, Хектор! С какво мога да ти помогна в този прекрасен следобед?
— Още ли поддържаш връзка с Вероника?
— Доколкото е възможно. Тя още е в Андите. А там няма много телефони.
— Ела тук веднага. Мисля, че ще се наложи да се свържеш с нея още сега.
— Слизам.
Хектор затвори и се втренчи в списанието, изумен, че не се е сетил още щом видя ножа. В края на краищата не се случваше всеки ден работата на бивш студент на „Бригам Йънг“ да краси корицата на „Нешънъл Джеографик“. В статията се виждаше назъбено острие с форма на полумесец на фона на черно кадифе. С бели букви бе изписано: „Серо Чалтел: забравената подземна столица“.
9.
Конъл чакаше на телефона от двайсет минути. Не че имаше какво да прави в 4 сутринта. На другия край на линията бе 11 предобед — в знойния пек на Южна Африка. Конъл нямаше нищо против да почака. Трябваше да се добере до този човек — до единствения човек, който можеше да доведе работата докрай — та дори да се наложеше да лети до Кейптаун. Ако нещата стигнеха дотам — добре; но Конъл имаше чувството, че ще се справи, без да става от бюрото си.
Телефонът изпука и някой вдигна слушалката.
— Мак Хендрикс на телефона.
— Мак, Конъл Къркланд се обажда.
— Легендарният Главорез. Слушал съм много за теб. На какво дължа тази чест.
— Искам да дойдеш да работиш за мен, Мак.
— И ме накара да си оставя сондите заради това? Малко съм зает тук, господин Къркланд.
— Трябваш ми на следващия самолет за Детройт.
Мак се изсмя.
— Виж, не знам как работите в Щатите, но аз не си тръгвам просто така от работодателите. Сега, ако нямаш нищо против…
— Ще копаем на пет километра под земята, Мак — прекъсна го Конъл.
Последва кратко мълчание.
— Пет километра ли каза?
— Точно така. Искам да се заемеш ти, защото си най-добрият. Ако до утре не дойдеш в Детройт обаче, ще се задоволя с номер две. Знам, че на Клаус Хонегер много му се иска да счупи рекорда ти.
— Чакай малко! — ядосано каза Мак. — Хонегер не може да изкопае пет километра даже и да му разчистите три предварително. Готов съм да те изслушам, но карай по-бавно! Дори не ми даде възможност да го обмисля.
— Няма и да ти дам — отговори Конъл. — Малко бързам. Ще изпратя инженер в мината още утре — или теб, или Хонегер.
— И какво ще търсите, по дяволите?
— Това не мога да ти кажа.
— Значи искаш от мен да напусна работа и да тръгна за Детройт, без да знам никакви подробности или дали просто не се шегуваш с мен?
— Нашият самолет ще те вземе. Просто ела тук. Виж за какво става дума, а после можеш и да се откажеш. Ако не ти хареса, ще те върнем обратно. Или искаш да ми кажеш, че не си струва да си пуснеш няколко дни болнични, за да разбереш, че не се шегувам?
Още едно кратко мълчание.
— Пет километра, така ли?
— Поне.
— Не Мога да повярвам, че се съгласявам, но ще дойда утре, нахално арогантно копеле такова — въздъхна Мак.
Конъл се усмихна.
— Самолетът вече те чака в Кейптаун. Бъди там след два часа.
В 17:33 Кейла Майърс най-накрая разби защитата на компютърната система на „Земно ядро“ и получи достъп до вътрешните страници на компанията. Защитата би спряла повечето натрапници, дори най-добрите хакери на света. Кейла обаче бе бивша любимка в Агенцията за национална сигурност и бе по-добра и от най-добрите.