Щяха да са първите. Щяха да познаят чувството, което бяха изпитали Колумб, Магелан, Армстронг и Лейф Ериксон. Щяха да разберат какво значи да откриеш нещо, което никой не е виждал; нещо, което всъщност го няма, преди да го откриеш.
В откритието се криеше сила. То означаваше безсмъртие. Неговото безсмъртие щеше да бъде увековечено на картата — част от подземния лабиринт завинаги щеше да се нарича пещерата Райт. При тази мисъл на устните му се появи усмивка.
11.
Макар да бе доктор по археология и ръководител екип на експедиция на „Нешънъл Джеографик“, доктор Вероника Рийвс писукаше като малко момиченце винаги когато го чуеше по телефона.
— Санджи! Божичко, радвам се да те чуя. — Направо се задъхваше от радост. Не го бе виждала повече от година. Той я бе отгледал като собствена дъщеря.
— Рони, скъпа! — отвърна Санджи с плътния си напевен акцент. — Не съм те чувал от цяла вечност. Господи, трудно е да те намеря в тези планини. Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни. Вървят ли разкопките?
Тя почти усещаше усмивката на лицето му — добродушно и с пълни бузи, които по-недружелюбните биха нарекли увиснали, черните му очи, кожата с цвят на светъл шоколад и прошарените му тъмни коси.
— Тук няма телефони — каза тя. — Трябваше да ми се обадят по радиото. Слизаме много надолу в пещерите, но трябва да намерим начин да се справим с високите температури там. Какво толкова спешно има? Изоставих разкопките и пътувах цял час до телефона. Нещо не е наред ли?
— Зависи как гледаш на нещата. Не е наред, ако много държиш на сегашната си теория за изгубения планински град Серо Чалтел.
— За какво става дума?
— Намериха нож в Юта.
Вероника зяпна. През последните седем години думата нож бе загубила традиционното си значение за нея. Сега тя я свързваше единствено с оръжията с форма на двоен полумесец, които откриваха около Серо Чалтел. Ножовете свидетелстваха за единствена по рода си култура, която вероятно бе господствала в южния край на Андите около 5000 г. пр.н.е.
— Това е невъзможно — каза Вероника.
— Стига, скъпа. Със сигурност съм те научил на по-добър научен поглед върху нещата.
— Сигурен ли си, че е същият? — Тя не вярваше на ушите си. Ножовете от Серо Чалтел бяха единствени по рода си в целия свят — майсторски изработени платинени остриета от времето, когато човечеството още се е опитвало да прави стрели с каменни върхове. За нея бе необяснимо това, че са открили такъв нож в Юта.
— В момента е в ръцете ми — каза Санджи.
Умът й се опита да отхвърли значението на това откритие, да я предпази от неизбежното разочарование, но въпреки това въодушевлението й растеше.
— Сигурно е фалшив или е взет оттук.
— Е, значи са го фалшифицирали през 1942-ра. През цялото време е бил в архивите на университета „Бригам Йънг“.
— Господи! — прошепна Вероника.
— Точно така очаквах да реагираш — засмя се Санджи.
— Намерени ли са йероглифи?
— Не знам — каза Санджи. — Знам само, че открихме ножа благодарение на един златотърсач. Смятаме, че районът вече се подготвя за мина.
Кръвта й изстина и закипя едновременно. Миньори. Мразеше тази дума, мразеше това, което миньорите причиняваха на безценните археологически открития, да не говорим за непоправимите щети, които нанасяха на околната среда.
— Ще хвана следващия полет — каза тя. — Ще се обадя кога точно пристигам. Обичам те.
— И аз те обичам, Рони — отвърна Санджи и затвори.
Ножът на Санджи, заедно със собственото й проучване, изведнъж можеше да се окаже археологическото откритие на века. А някакви мръсни алчни миньори можеха да провалят всичко.
„Ще я видим тази работа — помисли си Вероника. — Ще я видим“.
12.
Конъл пристигна с хеликоптер. Площадката за кацане бе на 400 метра от лагера и достатъчно удобна.
Лагерът на „Земно ядро“ бе разположен на по-голяма площадка — почти плато, което бяха разширили и изравнили, за да има повече място. Бе оградена от полегати стени от зеленикав варовик. От въздуха лагерът приличаше на коркова тапа, която изхвърча от замръзнала кафяво-зелена вълна.