Конъл от години не бе стъпвал в минно поле. След смъртта на Кори ръководеше работата си от офиса си в Ренесанс Сентър. Този обект обаче бе твърде голям, просто дяволски важен, за да го остави на случайността. Бе наел най-добрия инженер в лицето на Мак Хендрикс. Мак можеше да ръководи работата както намери за добре, но Конъл трябваше да е тук, за да наблюдава, да наглежда и да има готовност да разреши всеки проблем, който можеше да застраши начинанието. Докато кацаха, перките на хеликоптера вдигнаха огромни облаци прах и пясък. Конъл слезе с носна кърпичка на уста и присви очи, за да се предпази от прашинките. В края на площадката в открит джип го чакаше Мак.
Хеликоптерът Отлетя и остави след себе си кълбести облаци прах.
Конъл някак се изненадваше, че Мак Хендрикс отговаря на американския стереотип за австралиец — рус, с квадратна челюст, широки плещи и бръчици около очите от много излагане на слънце и непрестанен смях. Усмивката му бе искрена и изглежда бе способен бързо да се приспособява във всякакво общество, независимо дали това налага официално облекло, или джинси.
— Здрасти, Къркланд — бодро каза Мак — Как мина полетът?
Конъл се намръщи, докато се опитваше да изплюе няколко прашинки.
— Щом съм пристигнал, значи — добре. — Хвърли куфарчето си и една брезентова чанта на задната седалка и се настани отпред. Без климатика на хеликоптера пустинята бе нажежена до крайна степен.
Джипът задруса по тесния, но добре изграден път, който свързваше лагера с площадката за кацане. Конъл погледна встрани. Отляво, на по-малко от метър и половина, се издигаше почти вертикална стена от зелени скали. Мак караше небрежно.
— Докъде стигнахте през последната седмица, Хендрикс?
— За първите три дни стигнахме дълбочина малко над километър, но вече напредваме много по-бързо — каза Хендрикс. — Лазерната сонда на Ангъс е най-изумителното нещо, което съм, виждал. Направо изпаряваме скалите. Не съм виждал по-бърза изкопна работа. Работим на три смени и успяваме да изкопаем повече от шестстотин метра на ден.
— Колко остава до рудата?
— На 2500 метра сме от мястото, където Ангъс каза, че трябва да се намира първият голям тунел, който води към огромна пещера. Трябва да поставим малко взривове, за да стигнем тунела. След първата пещера има още един тунел, който води към рудата. Намира се на около 1580 метра вертикално от планираното дъно на мината, но ние ще следваме хоризонталните тунели. Това означава шестнайсет километра ходене и пълзене. Предполагам, че с всички завои в пещерите това прави поне един ден преход от дъното на мината до Плътната маса. Ще сме под земята доста време.
Един ден натам и един ден обратно. Два дни под земята само за да стигнат Плътната маса. Това позволи на Конъл действително да си даде сметка за размера на пещерната система.
Макар лагерът да се намираше на осемстотин метра югозападно от изкопните работи, Конъл ясно долови шума веднага щом джипът спря. Ефикасността и сигурността, които царяха в лагера, му се поправиха. Периметърът бе ограден с бодлива тел, бяха оставени само два портала: един надолу към пустинята и вторият нагоре към мината. Персоналът се помещаваше в четири малки метални бараки — една за миньорския екип, една за охраната, една за лаборантите и една за лаборантките. Над бараките бяха опънати тенти, за да не се напича металът. В една по-голяма барака с големината на малък самолетен хангар се помещаваха превозните средства и тежкото оборудване. Шестата барака служеше за столова.
Лабораторията бе единствената сграда с истински стени. Беше ослепително бяла на късното следобедно слънце. За административна сграда служеше каравана от типа, който се използваше за конструктивни работи. Из песъчливия лагер бързаха потни хора. Големият дизелов генератор, който захранваше помпата за свеж въздух за минната шахта и снабдяваше лагера с ток, издаваше пулсиращи звуци. Срещу хангара имаше дизелова цистерна с вместимост 38 000 литра. Издължена и закръглена, тя приличаше на изоставена в пустинята подводница.
— Добре, Хендрикс, добра работа — каза Конъл, слезе от джипа и тръгна към лабораторията.
В сравнение с жегата навън вътре си беше направо студено. От рязката промяна на температурата го заболя главата. Лабораторията бе малък лабиринт от скъпо оборудване. Конъл бе виждал част от уредите, макар да не знаеше какво е предназначението на повечето. Червенокосата глава на Ангъс се появи изпод една машина. На малкото му лице разцъфна усмивка. Той скочи на крака и отиде да поздрави Конъл.