Ангъс се облегна на стола си, доволната му усмивка отстъпи място на по-типичното за него арогантно ухилване.
— Понякога изумявам дори себе си — засмяно каза той.
— А каква е тази въпросителна? — попита Конъл и посочи символа Pt60Ir12(?) на екрана.
— Нищо тревожно — отговори Ангъс и махна с ръка. — Компонентът от платина и иридий, изглежда, не е коригиран при вторичната йонна масспектрометрия.
— Без термини, моля — каза Конъл.
— Вторична йонна масспектрометрия. Бомбардираме изследвания материал с положително заредени йони. Частиците предават своя положителен заряд на изследвания материал, който в този случай е пробата от сондажа. Положителният заряд освобождава един атом и води до раздробяване. Тъй като схемата на раздробяване е специфична и може да бъде възпроизведена, можем съвсем точно да определим търсените елементи във всеки материал.
— Ако е толкова точно, защо има въпросителна?
— Защото сплавта от платина, и иридий е нещо, което не е виждано досега. Всъщност компютърът просто прави научнообосновано предположение. Бомбардировката с йони води до разпад на платинени и иридиеви атоми и компютърът прави предположение как тези елементи са свързани. Просто съединението е необичайно.
— Обаче си сигурен, че става дума за платина, така ли? — Конъл се радваше, че е дошъл тук точно когато всичко се изяснява. — Сигурен си, че е платина?
— Толкова сигурен, колкото и че съм гений — отговори Ангъс.
Конъл продължи да гледа екрана. Платината никога не се срещаше естествено в солидни скални пластове, но въпреки това бе там долу, под тях. Това бе толкова голямо находище, че „Земно ядро“ можеше да диктува доставките поне през следващите трийсет години, а може би и до края на двайсет и първи век. Милиарди долари. Трилиони долари.
— Кул, искам още два сондажа от области, които се пресичат с тази Плътна маса.
— Няма начин — отговори Ангъс. — Сондата се счупи, когато се опитахме да навлезем по-надълбоко в нея.
— Мислех, че диамантеният връх може да пререже всичко.
— Може, но тази сплав от платина и иридий е наистина твърда, може би твърда колкото самия диамант. Разполагаме с достатъчно голяма проба, но съединението просто разби диаманта. Може да намери сериозно индустриално приложение. Много е необичайно. Не бих се тревожил за това обаче. Разполагаме с достатъчно данни, а минната шахта вече се подготвя.
Оборудване за милиони долари бе унищожено, а на Ангъс не му трепваше окото. Това ни най-малко не изненада Конъл. Щом Ангъс смяташе, че Плътната маса е от платина, то Конъл също не го бе грижа, че сондата е унищожена.
Конъл влезе в административната барака и уморено затвори вратата. Макар да бе стоял навън за кратко, жегата го бе изтощила. Трябваше да пийне нещо и да подремне. Отиде до бюрото, което щеше да използва през следващите две седмици. Извади от куфарчето си снимка в рамка.
Загледа се в усмихнатото лице на жена си. Усети как познатата болка запълзя вътре в него. Постави снимката на бюрото си, за да може образът на Кори да гледа всичко, което прави.
Извади от брезентовата чанта големия мобилен телефон, който му бе дала Кейла Майърс. Бе черен и тежък, а регистрираният му сериен номер бе изчегъртан. Кейла се бе „сдобила“ с тази играчка като бонус от американското посолство в Саудитска Арабия. Или поне така бе казала. Всъщност Конъл не го бе грижа за това, след като линията бе сигурна.
Приемникът бе идентичен с този телефон и се намираше при Барбара Йекли в Детройт. Само той можеше да дешифрира разбърканите сигнали, изпращани от апарата на Конъл, както и обратното. Той натисна бутона за свързване. Барбара отговори почти веднага. Конъл заговори тихо и спокойно.
Нямаше как да разбере, че шефката му не е единственият човек, който чува разговора.
Кейла Майърс леко натисна бутоните на своя приемник „Harris JM-251“, който бе пригоден специално за нуждите на сигналното разузнаване на АНС. Бе наблюдавала Конъл още от пристигането му в лагера и следеше всяко негово движение през мощен бинокъл, докато самата тя оставаше на практика незабележима в пясъка. Щом го видя да тръгва към административната барака, знаеше, че ще се обади на Барбара Йекли.
Климатиците, които стърчаха от всички сгради в лагера, пораждаха у нея желание да се изсмее презрително. Тя бе израснала в Южен Тексас. Палещото слънце бе скъп стар приятел. Бе израснала в беднотия и изолация и не бе имала много приятели.