Баща й се бе погрижил за това. Кейла и двете й по-големи сестри понасяха насилието, побоищата и опипванията му. Мери и Шели страдаха, подчиняваха се на волята му и се свиваха винаги, когато той се появяваше. Правеха всичко, за да избегнат боя или още по-лошото — ласките. Когато Кейла стана на осем или може би девет — не можеше да си спомни точно, Сайръс Майърс посегна и на нея. Малкото им ранчо бе уединено в плодородна долина. Никой не чуваше виковете.
Тя още помнеше заваления му говор и пресипналия от пиянство глас. Той викаше с пълно гърло, докато се измъкваше от ръждясалия пикап, а около него се стелеше миризма на мърша.
„Ставайте, момичета! — крещеше Сайръс на своите треперещи от ужас дъщери. — Изкарайте си ръцете от гащите и дайте на татко да ги оближе!“ Препъваше се към къщата, едва успяваше да върви, но въпреки това намираше леглата им, Сайръс искаше тишина, когато ги посещаваше нощем. Момичетата сподавяха виковете си, а по лицата им се търкаляха сълзи и падаха върху износените калъфки, купени от майка им, която Кейла никога не бе виждала.
Мери и Шели безмълвно понасяха опипванията му и отстъпваха пред перверзните му желания. Кейла обаче бе различна. Бе различна във всяко отношение и предпочиташе грубите момчешки игри пред куклите и чаените партита. Момичетата бяха слаби. Момчетата бяха по-твърди.
През петте години, през които Сайръс я насилваше и пребиваше по непонятни за нея причини, Кейла изгаряше от тиха ярост. Сестрите й бяха изпълнени със страх и вина, към което Сайръс сякаш се стремеше. В подрастващата Кейла обаче се таеше единствено гняв. По някакъв начин той усещаше това, усещаше протеста в душата й. Отново и отново се опитваше да го избие от нея и да пречупи духа й. През една ужасно гореща юлска вечер тя най-накрая сложи край на извращенията на Сайръс Майърс.
Той бе приключил с Мери и Шели и бе изгълтал две бутилки евтино вино. Отвори третата и се запъти към Кейла. Нямаше как да знае, че докато насилваше по-големите си дъщери, най-малката се бе промъкнала в кухнята и бе грабнала ръждясалия нож за месо.
Сайръс влезе в стаята й — вонящ, залитащ и наперен. Толкова бе пиян, че едва ходеше. Тя заби ръждясалия нож в сърцето му чак до дръжката.
Беше на тринайсет. Това бе първото й убийство. И определено не й бе последното. Когато видяха баща си мъртъв на износения жълт килим в стаята на Кейла, Мери и Шели не знаеха какво да правят. Изглежда, се лутаха между ужаса от убийството и необяснимото облекчение и свободата, която им бе донесло бруталното деяние на Кейла. Не знаеха какво да мислят, затова Кейла помисли вместо тях. Уредиха всичко за час. Дори тогава, едва на тринайсет, Кейла притежаваше необичаен усет за справяне с всички детайли.
Когато дойде полицията, трите момичета дадоха убедителни истерични показания за обир, прераснал в нещо друго. Кейла знаеше, че ченгетата разбират, че историята им е съшита с бели конци — семейство Майърс не притежаваше нищо ценно.
Дори най-безстрастните, консервативни и съблюдаващи закона полицаи не започнаха да ровят случая. Щом непрестанните извращения на Сайръс към дъщерите му най-накрая ги бяха накарали да го убият, той нямаше да липсва на никого. А и това убийство не бе нещо, което четиримата полицаи не бяха обмисляли сами, и то неведнъж, при вида на момичетата, които ходеха бинтовани и насинени или лежаха в местната болница.
Убийството отшумя. Кейла живя със сестрите си още пет години, завърши гимназията и постъпи във флота. Там се отличаваше от другите. Инстинктите й на убиец се насърчаваха и ценяха. По ирония на съдбата не уби никого, докато служеше там.
Убийствата започнаха, когато я взеха на работа в АНС. Досието й във флота бе безупречно, имаше отлични препоръки от началниците, а коефициентът й на интелигентност бе 130. Тя бе точно това, което търсеха: красива умна жена, която няма задръжки да убива за родината си. Готовността й да се заема доброволно с всякакви мисии се нравеше на висшестоящите и бързо я издигна в йерархията. Независимо от обстоятелствата тя просто намираше начин да си свърши работата.
Това обаче бе едно време, когато работеше в АНС, имаше цел в живота и не се интересуваше единствено от това да вземе хонорар. Тогава правеше всичко в името на бог и родината. Бе дяволски добра, може би най-добрата в цял свят. Твърде добра, както си мислеше тя. А никой шеф, особено такъв политически хамелеон като директора на АНС Андре Вожел, не иска да има подчинен, който явно го превъзхожда.