Въглеродният анализ показа, че най-новите пещерни артефакти са на три хиляди и петстотин години. Тя предположи, че жителите са изоставили града по това време, около 1450 г. пр.н.е., и помисли, че вероятно са били принудени да го направят от друга култура. Не разполагаше с достатъчно доказателства обаче, за да стигне до сносна хипотеза защо жителите са си тръгнали. Нямаше тела, нямаше изгорени останки, нямаше никакви кости.
Сега обаче се бе появила следа — на единайсет хиляди километра, в Юта. Ножът не можеше да бъде сбъркан. Нямаше съмнение, че има тясна връзка между Серо Чалтел и Юта. Знаеше го, защото никога не бе разкривала, че аржентинският нож е от платина.
Ако се смяташе само металът, само един от близо седемкилограмовите ножове струваше повече от 200 000 долара. Такива цифри биха привлекли иманяри и грабители на гробници като мухи на мед. Пещерите щяха да бъдат осквернени, а безценните артефакти — заграбени или унищожени от невежи и алчни хора. Дори по-лош вариант бяха минните компании, които лобираха пред аржентинското правителство за права над минералите и раздираха планините с експлозивите си. Откритите мини и химикалите превръщаха земята в пустиня. На света ножовете от Серо Чалтел бяха представени като много ранни образци на стомана. Никой не знаеше истината — с изключение на нея, екипа й, Санджи и шепа доверени учени.
Възможността нейната изгубена култура да е съществувала и в Югозападна Америка я изуми. Всъщност това не бе точно така. Въглеродният анализ на малкото органични останки по ножа от Юта показа, че е на 6500 години. Ножът, а следователно и културата, бяха съществували в Юта по времето, когато в Серо Чалтел тя е била в разцвета на силите си в района на Огнена земя.
Очевидната възможност я вцепени — двете места не бяха независими. Бяха част от империя, от култура, контролирала района между Огнена земя през Централна Америка и стигала до южната част на Съединените щати — район, пред който Римската империя в своя разцвет изглеждаше нищожна.
„Нобелова награда“ — помисли си. Нямаше съмнение в това.
Нямаше представа как ще спре миньорския екип, но нямаше просто да седне да чертае план, докато компанията заличава историята. Щеше да измисли нещо на място. Безпокойството от чакането и неравният път не й помагаха. Знаеше само едно — че не би искала да е на мястото на човека, който отговаря за мината, когато се срещне с разярената доктор Вероника Рийвс.
Конъл седеше в хладния офис и слушаше дневния отчет на Мак за това как напредват.
— Нека изясним нещо. Изкопали сте 1700 метра за два дни, а сега ми казваш, че за следващите 1900 метра ще ти трябва седмица, дори повече? Глупости, Мак. Това е неприемливо.
Мак го изгледа гневно.
— Хората и без това работят извънредно, Къркланд. Ако проявят небрежност, ще има инциденти. Не искам инциденти под мое ръководство.
— Не ръководиш ти, аз ръководя — каза Конъл и стовари юмрук върху бюрото. — Срок от цяла седмица е неприемлив. Искам да приключите за три дни. Тази операция вече силно надхвърли бюджета и трябва да разберем какво има там долу.
— Някой ще пострада! — каза Мак и внезапно се изправи и се наведе напред с юмруци върху бюрото. — Много добре знаеш, че това е опасна работа.
— И аз го знам, и ти, и работниците също — отговори Конъл и махна към мината. — Знаят какво правят и точно затова им плащаме двойни надници. Ако не могат да се справят с работата или ако пострадат, това изобщо не е мой проблем. Значи така: искам да стигнете до този тунел за три дни. Съветвам те да си размърдаш задника и да накараш работниците да действат по-усърдно.
Мак го изгледа твърдо. Свитите му юмруци бяха покрити с драскотини и белези. Яростта на лицето му пушеше като парен локомотив.
— Хората са прави за тебе — тихо каза той. — Ти наистина си безсърдечен тиранин. — Обърна се, изхвърча навън и силно затръшна вратата.
Във внезапно настъпилата тишина Конъл усети тежестта на думите на Мак. Може би наистина притискаше хората прекалено.