Ангъс извади от колана си едно уоки-токи и самоделния му заглушител. Заглушителят променяше шифъра на всеки десет секунди. Уоки-токито на Ранди имаше същата схема на шифриране и сигналът можеше да се разчете само от него. Бе невъзможно да се разбие променящата се схема на шифриране, тоест комуникацията бе напълно безопасна. Понякога Ангъс изумяваше дори себе си.
— Удсток, тук Снупи, приемаш ли? — тихо каза Ангъс по своето уоки-токи. Чувстваше се малко като Джеймс Бонд.
По уоки-токито изпращя кроткият глас на Ранди.
— Снупи, тук Удсток, приемам.
— Какво показва твоят локатор?
— Показва минус 113 градуса, 76 минути, 72 секунди географска дължина, 38 градуса, 29 минути, 91 секунди географска ширина, 2034 метра надморска височина.
Ранди докладваше от своя пост нагоре по склона и на около километър и половина по-нататък. Ангъс се усмихна. Системата се оказваше дори по-точна, отколкото бе очаквал.
На теория всеки ударник можеше да изпраща сигнали през няколко километра скални пластове. Това бе повече от достатъчно, за да се фиксира местоположение и в най-дълбоките части на пещерите Уа-Уа. Локаторът трябваше да получи сигнали от поне два ударника, за да изчисли разстоянието и да даде координати.
Ангъс планираше да прекара доста време под земята. Нямаше да рискува да се загуби. Трябваха му точни измервания, за да картографира изцяло системата от тунели.
Дори се бе погрижил за сеизмометъра на „Земно ядро“, който отчиташе сеизмичната активност в района. Персоналът щеше да остане изненадан, когато машината започнеше да спира на всеки шест часа. Това време бе координирано с автоматизираните ударни цикли. Той не можеше да си позволи да засекат сигналите от ударниците и да дойдат да разследват. Дори бе препрограмирал компютъра на сеизмометъра точно кога да се изключи. Докато персоналът успееше да пусне машината, щяха да са приключили с шумните ударници.
— Удсток, върни се в Кучешката колибка, смяната на Люси скоро ще приключи.
— Прието, Снупи, тръгвам. — Ангъс изключи уоки-токито и го закачи на колана си. Хвърли лаптопа в раницата и тръгна към лагера. Бяха платили на един от пазачите да гледа настрани, докато се измъкват, но смяната му скоро щеше да свърши. Пак си погледна часовника. Ако Ранди побързаше, щяха да се върнат в лабораторията и даже да им останат няколко минути.
Не можеше да спре да се хили. Този идиот Къркланд нямаше представа какво става под носа му. Никаква представа. Ангъс вече бе скрил цялата им екипировка и запаси във втория пасаж. Конъл не знаеше нищо за съществуването му, нито бе виждал картите му. Сега системата с ударниците работеше перфектно. Оставаше само да се измъкнат и да поемат на най-голямото спелеоложко изследване в историята.
В генералния план оставаше само едно. Всичко се бе оказало фасулена работа. Вече бяха приключили с трудната част — да се измъкват всяка нощ през последната седмица, да крият запаси и да отчитат системата от ударниците.
Последната част от плана обаче бе наистина стилна. Ангъс нямаше търпение.
Кейла седеше, взираше се в своя сигнален уред „Harris JM-251“ и барабанеше с пръсти по черния му калъф.
— Какво сте намислили, педали такива? — тихо каза тя. Пета поредна нощ засичаше сигналите от уоки-токитата на Ангъс Кул и Ранди Райт. Шифърът на Ангъс бе симпатичен и всъщност доста добър като за аматьор. Но той си бе аматьор. Кейла бе разбила шифъра за двайсет минути.
Снупи и Удсток? О, я стига! Та даже и шпионските им прякори бяха аматьорски, за бога. Тя се зачуди как ли ще се държи Ангъс, ако му приложи няколко хватки с клещите и му покаже някои истински шпионски техники.
Макар да бе разбила цифровия им код, не знаеше какво точно са намислили. Ясно бе, че изпробват оборудването за подземно картографиране. Досети се, че се надяват да се измъкнат и да изследват пещерите. Но защо се спотайваха толкова далеч в планината? Какво имаше тук? Какво търсеха?
Първо ги помисли за гейове, излезли на среднощна среща далеч от любопитни погледи и наострени уши. Сега знаеше, че са намислили нещо тайно, нещо, което нямаше да се хареса на Конъл.
Щеше да е рисковано да ги последва в планината. Не че не можеше да ги проследи лесно, но не ги познаваше и не знаеше как ще реагират, ако чуят някой странен шум, в случай че тя направи погрешна стъпка. Най-вероятно нищо нямаше да чуят или видят, но тя не искаше да рискува да отидат право при Патрик О’Дойл и да му кажат, че някой ги е следял в тъмното. На О’Дойл само му трябваше основание да започне да търси и вероятно щеше да намери следите й. След това щеше да е само въпрос на време да се наложи да си тръгне.