Обичам те, мамо.
Гордея се с теб, мамо.
Знаеше, че Хари казва на дъщеря им какво да пише. Никога не й позволяваше да пише неща от сорта на „Липсваш ми“ или „Хайде да си поиграем“, неща, които щяха да я накарат да се чувства виновна. Дори две години след безкрайния тормоз на Ангъс прекрасният й съпруг и порастващата й дъщеря я подкрепяха.
Точно затова тя погледна медальона, преди да отиде да се срещне с господин Къркланд — за да си напомни защо въпреки „гениалността“ си работи за човек, който се отнася с нея като с малоумна. Правеше го заради Хари и Кели. Хари винаги й казваше, че някой ден това ще й донесе отплата.
Изглежда, този ден беше днес.
Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, някой трябваше да поеме безкрайната работа в лабораторията. Някой трябваше да контролира нещата и да гарантира, че всичко върви безупречно.
Час след инцидента Конъл Къркланд я бе повикал. О’Дойл й предаде заповедта. Тя не харесваше едрия телохранител. Всъщност той я плашеше до смърт. Бе убивал хора — или поне така се говореше. Носеха се слухове, че бил служил в командоска част и веднъж сам-самичък убил осем терористи само с нож.
Тя знаеше, че това, че я викат, може да означава само едно. Хвърли един последен поглед на медальона, затвори го, прибра го под ризата си и почука на вратата на кабинета.
— Влез — извика Конъл.
Тя влезе. Опитваше се да изглежда уверена, но знаеше, че не успява.
— Седнете, доктор Хейс — каза Конъл и махна към сгъваемия стол пред евтиното метално бюро. Тя седна и се взря в студените му сиви проницателни очи.
— Както знаете — започна той, — господин Кул и господин Райт са ранени и няма да могат да се справят със задълженията си поне няколко дни. Реших да ви възложа управлението на лабораторията, докато ги няма. Знам, че има по-старши и по-опитни от вас, но господин Кул се изказва за вас много ласкаво.
Очите на Катерина се разшириха от изненада.
Конъл погледна в една кафява папка.
— Ангъс ви смята за най-добрия член на екипа си заедно с господин Райт. Ще го цитирам: „Доктор Хейс спазва безукорна етика в работата си и никога не се оплаква, когато й възлагам допълнителни задачи. Знам, че когато други от екипа са на края на възможностите си, тя ще свърши работата. Поради това я товаря с твърде много работа и въпреки това тя изпълнява всяка задача, която й възлагам. Мога само да я похваля, като кажа, че след пет-шест години тя може да бъде почти толкова добра, колкото съм аз самият в момента“. — Конъл остави папката й я погледна.
Катерина изведнъж осъзна, че е зяпнала. Затвори уста.
— Аз… много съм поласкана. Не знаех, че има толкова добро мнение за мен.
— Ами така е — отвърна Конъл. — А след като прочетох този доклад, моето мнение е също толкова добро. Значи сега отговаряте за лабораторията. Уведомете останалите от екипа за решението ми. Това ще ги разстрои, но не ме интересува. Очаквам да се справите с това и лабораторията да заработи с пълна сила до утре сутрин. Не желая да ме информирате за нищо, освен ако не откриете нещо много интересно. Сега, ако не възразявате, имам доста работа. — Конъл сведе поглед към книжата на бюрото си и започна да пише.
Катерина примигна, изумена от разговора и най-вече от краткостта му. Просто така тя изведнъж отговаряше за цялата лаборатория. Стана и излезе. Конъл Дори не вдигна глава, докато тя затваряше вратата.
Работа на терен в най-голямото находище в историята на компанията — а тя бе отговорник. Искаше й се да изтича до телефона и да се обади на Хари, но това не беше позволено. Е, той скоро щеше да разбере. Сега по-неотложни неща изискваха вниманието й. Това бе нейният шанс да се издигне в йерархията, нейният шанс да бъде забелязана.
Ако колегите в лабораторията мислеха, че Ангъс е строг шеф, още нищо не знаеха. Тя може би разполагаше само с няколко дни, най-много седмица, за да извлече максимума от тази възможност. И нямаше да я остави да й се изплъзне.
16.
Въодушевлението на Вероника до голяма степен се бе върнало, но тя не можеше изцяло да заличи стаеното си възмущение. Внушително бе единствената квалификация, която можеше да даде на откритието — то просто нямаше равно по обхват и въздействие.
Защо тогава се чувстваше така, сякаш е прегрешила? Сякаш… е ограбила нечий гроб? Бе разкопала десетки места, бе изровила останките на стотици човешки същества. Защо тогава това плато бе различно? Не можеше да си отговори на този измъчващ я въпрос, но нямаше да се остави това да я спре.