Това откритие щеше да я направи известна.
Фактът, че една култура от Огнена земя отпреди 9000 години е мигрирала в Северна Америка (или може би обратното — тя нямаше представа), сам по себе си бе поразителен. Фактът, че мистериозната култура бе оцеляла до края на деветнадесети век, напълно я изумяваше. Но на този етап тя нямаше никакви съмнения. Гробницата в лагера на Джесъп до такава степен приличаше на кланетата в Серо Чалтел, че Вероника със сигурност знаеше, че са дело на една и съща култура.
С помощта на Сони тя бе сглобила историята на клането в лагера на Джесъп. Хората на Джесъп бяха взривявали и извозвали камъни месеци наред. Най-вероятно чалтелианците бяха решили, че миньорите ги нападат. Или може би бяха засегнали някакъв аспект от религията им. Каквато и да бе причината, миньорската работа беше предизвикала масова атака. Чалтелианците дори бяха разрушили мината и срутването бе изпълнило галерията с тонове скали. За външния свят от мината не бе останала и следа.
Със Санджи извадиха на бял свят кирки, тасове, инструменти, револвери и десетки други обичайни за Дивия запад сечива. Дори намериха два коня. Поне смятаха, че са два — разчленените останки правеха предположението трудно.
Бяха слезли от платото по една отъпкана пътека към пустошта. Използваха РПЗ, за да сканират големи райони, без изобщо да се налага да копаят. На сто и осемдесет метра от мястото на клането намериха още една жертва и коня й — убити и заровени, вероятно там, където бяха паднали, докато са се опитвали да избягат. Без помощта на радара за проникване в земните пластове тя щеше да подмине района. Повърхността по никакъв начин не издаваше тайните, които се криеха отдолу.
Вероника изчетка праха от един човешки череп, като внимаваше да не повреди мумифицираната кожа и косата. Черепът бе пукнат, вероятно с камък. От вътрешната му страна имаше дълги драскотини. Сякаш някой бе забил нож в отворената рана и яростно бе разбъркал мозъка. Тя въздъхна, невярваща и изумена от извращението на тази изгубена култура.
Надолу по пътеката се чу суматоха. Тя вдигна поглед от четката и черепа и погледна Санджи, който леко почукваше по монитора на радарната система. Изглеждаше объркан, както и двама от служителите на „Земно ядро“, които свиха рамене и продължиха да натискат някакви бутони.
Вероника внимателно остави черепа и тръгна към тях по скалистата пътека.
Санджи я погледна озадачено и каза малко разочаровано:
— Изглежда, машинката не работи.
— Не, сър, машината си работи — отговори един от техниците.
Санджи обаче поклати глава в знак на несъгласие.
Вероника погледна монитора. Санджи движеше мишката по целия екран и образът се местеше напред-назад. Тя се намръщи, като видя причината за объркването му. Кафявото символизираше засегнатата почва, по вертикалната линия бе оградени в черно от двете страни. И водеше право надолу.
— Какъв е мащабът, Санджи?
— Точно затова казвам, че нещо не е както трябва — каза той възмутено. — Два сантиметра и половина на екрана отговарят на осемстотин метра. Ако изчислим в този мащаб, кафявата линия се, спуска надолу близо пет километра, дори по-надолу от обхвата на тази машина.
— Значи имаме вертикална галерия, която се спуска пет километра?
— Не, не галерия. Линия. Очевидно линията тръгва точно оттук и доколкото виждаме, се простира в двете посоки.
Вероника погледна данните. Ако бяха верни, наистина имаше линия с ширина шейсет сантиметра, която се спускаше надолу цели пет километра. Сякаш някой бе изкопал тесен ров и после го бе запълнил. Тя погледна планината и очите й проследиха пътя на предполагаемата линия.
Изведнъж остана поразена, сякаш се бе блъснала в стъклена врата.
Чудеше се как не го е забелязала по-рано. От мястото, където се намираха, се виждаше линия. Не на земята, а в скалите, които я ограждаха. Големите камъни приличаха на разполовени, сякаш самата линия ги бе разделила и половинките бяха паднали настрани. На някои места камъните си стояха изправени и между тях имаше разстояние. Приличаха на гигантски варовикови подпорки за книги.
Погледна зад себе си и проследи същата линия на другата страна. От това място можеше да се вижда на няколко километра. На някои места камъните бяха цели, но повечето бяха разсечени като с бръснач чак до низината. Голяма част от линията бе прикрита от свлачищата и ерозията, но те не можеха да я скрият цялата. Тя просто бе твърде голяма.