Главата му щеше да се пръсне. Ако човек го погледнеше обаче, никога нямаше да се досети. Бе ведър и весел, докато събуждаше първата смяна. Предстоеше му най-важният момент в кариерата му — дори да го обезглавяха, щеше да продължи да се усмихва.
Бе завършил минна шахта с умопомрачителната дълбочина от 3,7 километра. Това бе нов световен рекорд — инженерно постижение, което според скромното му мнение можеше да си съперничи с всяка друга постройка на земята. Не ставаше дума само за изкопаването на шахтата, което се оказа изненадващо лесно с лазерната сонда на Ангъс. Ставаше дума за цялата укрепваща конструкция, която бяха изградили. Километри вентилационни съоръжения, километри електропроводи, безброй датчици за отчитане на температурата, асансьор, който се движеше по цялата дължина — списъкът нямаше край. И всичко това бе проектирал той.
Това бе шедьовър.
По време на монотонното двайсетминутно пътуване с асансьора към дъното на шахтата Мак нямаше търпение да изпита крайния триумф — достигането до огромния комплекс тунели.
Погледна ръчния си апарат за анализ на въздуха, на който имаше термометър (още едно от изобретенията на Ангъс). Цифровият дисплей показваше 39°C.
— Ако имаше бира и жени, можеше да мине за сауна — каза Брайън Янсон. — Какъв купон можем да си спретнем, а?
Мак се засмя. От всички мъже в миньорския екип най-много харесваше Янсон. Финландецът бе старателен и опитен работник и роптаеше само когато се шегуваше.
— Стига да не те гледам гол, Янсон — отвърна Мак и всички се засмяха.
Асансьорът стигна дъното на шахтата, слязоха и почнаха работа.
Пробиха в стената дълбоки дупки, така че да взривят скалата надолу и да разчистят тунел с височина три метра. Поставиха в дупките експлозиви, които се взривяваха дистанционно, и се изкачиха на деветдесет метра с асансьора. Мак се увери, че всички са си сложили кислородните маски — те бяха свързани с централен резервоар, — и взриви експлозивите. Шахтата се изпълни с варовиков прах, който ги заслепи.
Огромните шумни филтри прочистиха праха от въздуха за броени минути. Същите тези филтри поддържаха поносима температура.
Взривът бе разчистил около девет метра, но още не бяха стигнали до тунелите. Мак обаче усещаше, че са близо. Вълнението запулсира в тялото му и погъделичка стомаха му и той напълно забрави главоболието.
Мъжете започнаха да товарят изкъртените камъни на платформата. Асансьорът се издигна нагоре, където други миньори чакаха да разтоварят отломките. Мак и екипът му трябваше да товарят още четири пъти, докато разчистят всичко. Три часа след първия взрив хората си отпочинаха, докато платформата се издигаше с последния куп отломки. През това време Мак нареди да пробият още дупки за експлозиви. Мъжете горе разчистиха платформата и асансьорът се върна. Мак отново издигна екипа на деветдесет метра и детонира втория заряд.
Отново се чу силен тътен, по този път имаше и още нещо — наред със задушливия прах в шахтата се надигна вълна топлина. Мак усети как кожата му внезапно пламна. Ужасът го парализира. Нажеженият облак ги обгърна. На платформата зад него някой извика, след него друг, после трети. Мак изведнъж с потресаваща сигурност разбра, че ще се опече жив. Затаи дъх и потръпна в безпомощно очакване да избухне в пламъци.
Крясъците изведнъж спряха. Температурата започна да спада, макар все още да бе почти непоносима. Мак погледна уреда за анализ на въздуха. Показваше 67°C. За секунди температурата се бе покачила с двайсет и осем градуса!
— Всичко е наред — извика Мак през маската. — В безопасност сме, успокойте се.
Вентилаторите прочистиха праха, но температурата не падна много. Според устройството за анализ на въздуха имаше достатъчно кислород, известно количество водород и висока концентрация на азот, но нямаше замърсители. Устройството светеше зелено — въздухът бе годен за дишане. Мак свали маската и пое предпазливо дъх. Сбърчи отвратено нос при миризмата на нещо слабо доловимо, но твърде неприятно. Някаква смесица между загнили плодове и кучешки изпражнения. Направи знак на другите да свалят маските си. На лицата им моментално се изписа отвращение. Двайсет и две годишният Фриц Шъруд, най-младият миньор, повърна.
Янсон сложи ръце на кръста си, вдиша дълбоко и заяви:
— Обичам тая воня рано сутрин. Мирише на победа.
— И би трябвало, приятелю — каза Мак. — Мирише точно като дъха ти.