Мак изумено поклати глава. Това все повече заприличваше на научнофантастичен филм. Костюмите щяха да им позволят да изследват тунелите въпреки невероятната геотермална топлина, която застрашаваше живота.
Докато надяваше еластичния кул-стюм, го заля вълна на въодушевление. Щеше да изследва район, където не бе стъпвал човешки крак. Със сигурност щяха да преобладават тесни тунели с варовикови стени, ерозирали от теклата милиони години вода, но какво толкова? Нали щяха да са първи.
Мак и следобедната смяна от шестима мъже, които нямаха чак такъв махмурлук като колегите си, надянаха костюмите и тръгнаха към асансьора. Навън, където температурата бе само 43°C, с костюма му беше хладно. След двайсет минути щяха да стигнат дъното на шахтата и да тръгнат през тунелите — да направят първите крачки към неизвестното.
12:21
Конъл се взираше остро в О’Дойл, сякаш искаше да пробие с горещ ръжен очите му и да стигне чак до мозъка. О’Дойл можеше да смачка Конъл за секунди и двамата го знаеха, но физическата сила нямаше място във взаимоотношенията им. Конъл бе шефът. Конъл разполагаше с власт. За стриктния О’Дойл властта бе нещо, което не се оспорва. Десет години във флота бяха утвърдили тази максима в него до такава степен, че никога да не я забравя. Флотът го бе научил и на още нещо: че за провала няма извинение.
А О’Дойл чувстваше, че се е провалил. Конъл бе добър и взискателен шеф. Даваше конкретни нареждания и очакваше да се изпълняват буквално.
Само преди година О’Дойл бе безработен, освободен след двайсетгодишна служба на родината. Последните петнайсет години бе служил като правителствен наемен убиец и бе кръстосвал света, за да унищожава враговете на демокрацията. Беше страхотен в придвижването сред джунгли и проникването в чужди територии. Често началниците му очакваха, че няма да се върне, но той винаги успяваше. След двайсет години го пенсионираха.
Изведнъж, за първи път от седемнайсетгодишна възраст, той се оказа без посока. Умения като отбягването на местната полиция, оцеляването в джунглата и боравенето с оръжия не бяха от полза в цивилния живот. Сега, когато бе сам, нямаше мисии, нямаше военачалници, нямаше заповеди. За първи път от двайсет години нямаше кой да му казва какво да прави и той се чувстваше изгубен.
Три месеца след „пенсионирането“ му му се обади Конъл. О’Дойл долетя в Детройт за интервюто за шеф на сигурността, като билетът му любезно бе платен от „Земно ядро“.
Прие предложението за работа и през последвалите месеци се доказа като неуморен и надежден служител. До този момент.
— Господин О’Дойл, искате да ми кажете, че липсват два кул-стюма? — Гласът на Конъл бавно набра сила и раздразнение, различен от обичайния му студен тон като деня от нощта.
— Да, сър — каза О’Дойл, забил поглед в стената пред себе си. — Разбрахме за това тази сутрин, докато господин Хендрикс се подготвяше да тръгне към тунелите заедно с първия екип.
— Имате ли представа колко струва един такъв костюм? — попита Конъл. Вече почти крещеше.
— Да, сър. — О’Дойл изплющя думата сър, сякаш отдаваше чест. — Всеки костюм струва 35 230 долара.
Гласът на Конъл набираше височина.
— Не стига, че съм бесен заради цената, ами остава и малката подробност, че се намираме насред проклета пустиня! Достатъчно добре ви познавам, за да предположа, че сте преброили всички костюми, когато тръгнахме и когато пристигнахме, нали така?
— Да, сър.
— За шеф на сигурността, изглежда, сте много добър в загубване на вещи насред проклетата пустиня, така ли е?
— Да, сър.
Очите на Конъл заблестяха от ярост.
— Така и така сте тук — каза той, — защо не ми разкажете какво сте открили във връзка с инцидента.