Той се видя безпомощен и премести шапка от една ръка в друга.
Младото му хубаво лице се смръщи обидено, сърдито и засрамено.
На свещеника му дожаля.
— Към брястовете, хайде към брястове — съгласи се той, размаха кадилницата, запя и възви на другата страна.
Алените хоругви трепнаха. Гласът на клисаря се поде и дългата върволица полази пак.
Попът чете тържествено, обкръжен от народа. Над тях, смирено свели върши, двата стари бряста ни лист не поклащат. Еньо стои близко до свещеника и радостен, широко се кръсти. Очите му обгръщат цялата негова ливада, на която става молебенът и на която могат да се поберат хората от още три села, и душата му се разширява като нея. Пред него в тълпата, между сведените глави, между белите ръкави на жените, между шарките на дрехите, свети алена копринена забрадка. Пред очите на Еньо всичко се слива, всичко се приравнява като нива, като буйна цветна ливада. Той е горд, душата му е обзета от една вътрешна светлина. Молитвите и каденията са за него. Мисълта му обикаля всички негови ниви н ливади и минавайки над всички чужди и ценни имоти, той си казва: „И това да би било мое!“ Той неволно въздъхва, сепнато се удря по бедрото, и пак пред шарените му сивеникави очи се залюлява аленото цвете сред тая широка нива от народ. Алената пребрадка със сърмените краища се поиздига. Под нея огрява чудно моминско лице, бистро, розово, мъничко. Две големи черни очи се спират срещу Еньо и засрамено се навеждат надолу.
— Коминкина Цвета! — Че кога е станала толкова хубава!
Тя вдига ръце да оправи косите над ушите си. Белите ръкави падат до лактите й. Пълните закръглени ръце ловко се движат. Срамежливо и скритом се спират черните очи върху Еньо, трепват и се навеждат надолу. Еньо се усмихва на себе си. Брат му Иван стои смирено и скромно в тълпата с простодушен поглед, слуша молитвите и се кръсти бързо. Той се размества и неволно затуля алената копринена забрадка. Еньо търси очите му и иска да му кимне да се дръпне малко настрана. Иван не разбира. Той мисли, че брат му го вика за нещо, и тихо се промъква до него.
— Какво?
— Няма нищо.
Еньо се усмихна и спира продължителен поглед на Цвета. Тя усеща, смущава се и изпуска нещо. Стръкче здравец. Наведе се да го вземе, изправи се бързо и се обърна към Еньо. Той още я гледа. Неговият упорит поглед я държи здраво. Устните й заиграха от лека усмивка и тя завърна глава да я скрие.
Молебенът свърши. Народът се раздвижи, разби се на купчинки и почна да се разотива. Слънцето печеше над засушената земя и клонеше към пладне. Полето и посевите, пречистени от молитвите, се разстилаха в радостно очакване към небето и празнично блестяха. Еньо тръгна със свещеника и му пошепна нещо на ухо. Куп момичета спряха на пътя и ги възчакаха. Цвета беше с тях. Когато Еньо замина, тя престана да се смее, смути се и едвам доби сила да го погледне. По Великден тя току-що свърши седемнадесет години и почна да се момее. Още беше я срам в моминския накит.
Еньо се отдалечи с другари, позавъртя се около момичетата, които търчаха пред тях, и до село не отдели очи от Цвета.
Еньо се отби в кръчмата, която бе отворил от една година насам, даде разпореждане на момчето, което му служеше, хапна малко на крака, лъсна хубаво високите си ботуши и излезе бързо. Не знаеше какво да прави. Душата му кипеше като младо вино. Той се отби в съседната кръчма, поговори с тоя, с оня, отиде за малко в къщи и пак излезе. Селото беше тихо, горещината голяма. По пътищата минаваха хора, които се връщаха от молебена. Нещо добро и чисто се четеше по лицата им.
Еньо тръгна безцелно по улиците. При чешмата той спря и отсече една пръчка от върбата. Дойдоха момичета за вода, казаха си нещо и се изсмяха. Еньо се спря, подхвърли безучастно някаква дума. Стори му се глупаво и му стана неловко. Като закъса със зъби връхчето на върбовата пръчка, той тръгна някак лениво, нерешително и излезе край село. Пред него веднага се откри с всичката светлина и спокойна красота полето, цялата селска мера, с близките гористи баири, с пасищата, с кладенчовите малки долинки, над които се виждаха зелените бухнали върхове на върби и елхи. Еньо спря и хвърли поглед към селото. Очите му намериха ниската Цветина къщица, скрита в овошки, малкия пометен двор, и дълго се спряха там. Никой не се мяркаше. Еньо тръгна през къра. Тънката миризма на напечената земя, на зелените ниви го упои. Тя събуди Еня, работника, човека на земята, който купуваше ниви и ливади, и го повика. Той тръгна да обикаля имота си и нагази посевите. С големи, жадни крачки обиколи първата нива, посята с ръж. Вървеше гологлав, с лъснати ботуши, спираше по синурите, обглеждаше навсякъде, навеждаше се да откъсне някой бурен, да изхвърли някой камък и пак тръгваше. Ето втора нива, ето ливада, угар — той спираше навсякъде и оглеждаше всичко. Навеждаше се, взимаше пръст, мачкаше я на ръката си, миришеше я и я пускаше с благоговение. Той крачеше широко, размахваше ръце и приличаше на воин, пратен от бога да протони злия дух от земята.