— Братче Еньо, сядай да вечеряме — обади се снаха му.
Еньо се сепна, обърна се и седна на софрата. Снаха му го погледна и се засмя. Разсмеша я това младо, румено, замислено момче.
— Како — каза Еньо, като я погледна със срамежлива усмивка, — реших да се оженя. Какво ще кажете?
Брат му Иван го изгледа като мъдрец.
— Че ожени се, братче — рече снаха му, — време ти е, какво чакаш! Хайде да се поразвеселим малко.
— Време ти е, братко — рече Иван и му се усмихна като на свое дете.
— И мома съм си избрал. Днес я видях и много ми хареса.
— Коя, коя? — запита с любопитство снаха му.
Еньо се завърна настрана, почеса се шеговито по врата и се засрами.
— Коя, коя? Кажи де, братче Еньо — повтори снаха му.
— Срам ме е да кажа. Знам, че няма да я одобрите.
— Как да я не одобрим! Като си я харесваш ти, н ние ще я харесаме.
— Коминкина Цвета…
Снаха му плесна ръце и весело подвикна.
— Че тя кога стана мома! Вчера беше дете — рече брат му одобрително.
— От Великден прохвръкна — рече Ана. Днес я видях на литията. Като картинка.
На Еньо му стана приятно. Той разправи как я видял днес на литията. Как не я познал изведнаж и как му харесала.
— Хубаво момиче — рече той.
— Жал ми е да го гледам, като знам баща му — каза Иван. — Заборчал е и на кучетата. Пропи си имота. Децата му са работливи, но как ще ги отгледа — не знам.
— Не са едно-две, а девет. Цвета е най-голямата, пък майка и я обича като луда. Като рече наша Цвета — като че целува честния кръст — прибави снаха му.
— Хубаво момиче — рече Еньо, като да оправдаваше себе си, — хубаво момиче!
Огънят в огнището весело пращеше. От време на време отскачаха искри, както от тоя жив разговор отскачаха радостни извиквания, звучен смях и шеги.
След вечеря Еньо излезе от къщи като упоен. Нещо леко и чисто пълнеше душата му и мислите му бяха като необуздани коне, които препускаха към бъдещето, в което той виждаше Цвета като негова, както бяха негови сега толкова ниви и ливади.
III част
Коминкина Цвета ситно ситнеше по тясната крива пътечка между градинските плетове с кобилица на рамо. Тя се връщаше от кладенчето, дето вечер селските моми отиваха на вода. Вечерен здрач падаше над дола, дето бяха градините, и Цвета бързаше. Моми и момци, спрени по двама на затулено по пътечката, тихо си шепнеха. Цвета ги заминаваше с наведени очи и не поглеждаше настрана. Като мина мостчето над воденичарската вада и излезе на по-широко, иззад големия дънер на една стара върба ненадейно изскочи Еньо и я пререщна:
— Добър вечер, Цвето!
— Дал бог добро, бате Еньо — отговори едвам чуто Цвета и краката и се подкосиха от страх и вълнение.
— Може и бате да съм ти, много по-стар съм от тебе, затова спри да пийна водица.
Цвета се поколеба да спре ли, да не спре ли. Но тя бе хрисимо и добро момиче, не може да откаже. Лицето й заруменя, тя се засмя и засрами.
Еньо свали шапка, хвана леко кобилицата, наведе се, пи вода от белия медник и погледна Цвета. Тя потръгна да си върви, но Еньо не пусна кобилицата.
— Много бързаш.
— Остави мо, бате Еньо, мама ме чака — разтревожи се момичето и душата му се разпръхка като уловена птичка. Вълнение и непознат досега срам я изгориха.
— Не бързай толкова, майка ти, пуснала ли те е като мома на кладенеца, не те чака да се върнеш самичка — се някого ще и заведеш — заведи мене, Цвето.
— Бате Еньо, що думаш — аз съм още мъничка.
— И врабчето е мъничко, па и то гнездо си вие.
Заминаха ги две Цветини другарки, погледнаха я зачудено, завистливо, казаха добър вечер и забързаха.
Цвета съвсем изгуби кураж. Срам я гореше като огън. Какво ще кажат другарките й!
— Янке, Янке — подвикна тя гузно и плахо, като за помощ, — чакайте ме заедно да вървим.
— Така ли? Добре! — рече Еньо обидено. — Като е така, върви си.
Той отстъпи назад по пътя, даде и широко място да мине, а сам тръгна из дола, никой да го не види.
Цвета се обърна, та го погледна виновно, извинително. Тя е неопитна. Срам я е, страх я е — нека и прости.
Еньо улови тоя поглед. Той разбра, че е победил, и гордост широко изпълни душата му.
А Цвета се върна в къщи съкрушена. Защо не постоя да чуе какво ще и каже? Той се разсърди и надали вече ще я погледне. Тя ходеше като замаяна, не можа да вечеря и си легна като болна.
И тая нощ за първи път я остави тихия детински сън, който тъй сладко я приспиваше досега. Главата и гореше. Тя се мяташе в леглото като на въглени и такава тежест душеше гърдите и, че й се искаше да извика. Пред очите й се мяркаше Еньо. Как я остави, каква горчивина имаше в последните му думи и в усмивката му, колко обиден си отиде!