— Как бих искала да ми стане етърва — рече тя и замълча.
— Малка ни е още момата, Иванице, кой ти мисли за това. Истина, женско чедо — чуждо чедо, но знае ли човек къде ще му бъде късмета.
— Наш Еньо я много харесал. Се за нея ми разправя, се я хвали.
Цветина майка, се досети, че Иваница нарочно е дошла у тях да поразпита, и това от една страна я полъска и зарадва, от друга пък и стана мъчно. Тя не знам защо, не харесваше Еньо. Едно чувство на страх и необич я обхващаше всякога, когато го видеше. Тая вирната глава, тоя поглед изподвежди, тая разпасаност и незачитане на другите не и се нравеха. Но Еньо бе работник и богат. Това беше много. Тя бе се натеглила при своя мъж, който не обичаше работата, пиеше и прахоса всичко, каквото имаше. Дано пък дъщеря и бъде по-честита. Тя е добра, умна, хубава и работна. Нима господ и нея ще осъди да влачи черен живот и да не знае що е радост? При тая мисъл лицето на Цветина майка засия. Тя се зарадва, както от дълго време не беше се радвала — зарадва се на нови, чудни надежди, които накацаха нечакано по покрива на тяхната бедна къща като шарени птички.
— Малка ни е, малка ни е момата — рече още веднаж тя, — а то… Ваш Еньо е добро момче. Коя майка няма да даде чедото си нему. Ама наша Цвета вчера порасте, нека си поцъфти малко на моминско слънце. Това е най-хубавата радост през живота на една жена.
— Така е, стрино Илчовице, но излезе ли на мома късмета, жени я.
В това време в къщи влезе Цвета. Тя подсвиркваше весело с уста като момче. В ръце носеше цял сноп морави и бели перуники. Като видя Еньовата снаха, тя се възспря и смути, после широко и детински се засмя. Сърцето й запърпа в гърдите като пъдпъдъче. Тя поздрави Иваница, ръкува се с нея и не зная какво да каже. Иваница и наговори ласкаво цял куп похвали, заразпитва я и не снемаше очи от хубавото й лице, заруменяло от детински срам.
— Дойдох да ви видя, пък съм и нещо като годежарка — рече най-после Иваница.
Цвета съвсем се изгуби от срам. Тя погледна майка си и влезе в стаята. Краката и се разтрепереха от вълнение. Тя помисли, че ще падне, и се подпря с глава на стената под иконостаса. Над нея се навеждаше остарялата икона на божата майка, която стискаше в прегръдките си младенеца и ронеше от чистите си големи очи едри сълзи.
Цвета не знаеше какво става с нея. Закачката на Еньо беше засегнала сърцето и и то оттогава живееше с блянове и копнежи, увлекателни и сладки. Но в нея нямаше кипнала и зряла любов, която да и дава сила. Цвета беше дете и животъг за нея бе още като зелена, огряна от слънцето нива в тихо поле. И като подпираше глава на стената, клепките и безсилно паднаха над очите и ней се стори, че се надвесва над една бездънна неизвестна пропаст, пълна със страх и тъмнина. Еньо, за когото й беше така приятно да си мисли, й се видя чужд и страшен. Той идеше към нея като ловец и тя като малка безпомощна птичка искаше да се скрие някъде, ала пред нея стоеше тая бездънна пропаст и никъде нямаше притулно място.
Отведнаж тя чу гласа на майка си:
— Цвето, Цвето!
Цвета се изправи, огледа се наоколо, вдигна глава към божата майка, прекръсти се неволно и тръгна към вратата, невесела и слаба.
Иваница я погледна изпитателно. Цвета бе пак хубава, но изглеждаше на цвете, минало край силен огън.
— Аз дойдох така, да се видим, да си кажем помежду си, не пред хора, а сами да си знаем какво бихме рекли и какво бихме помислили. Еньо ми е свой, не мога да го коря — ще го хваля, пък вие сами разсъдете — заговори Иваница и после рече на Цвета:
— Той, Цвето, много те харесва. Макар че малко ти е сърдит.
— Е, защо ще ми е сърдит? — рече засмяно Цвета.
— То, детински работи са, ама така да го кажем. Не си щяла да говориш с него и си го засрамила пред момите…
— Кажи му да прощава, како Иванице. Аз тогава толко се засрамих. И уплаших се — засмя се Цвета и сърцето и се освободи. Тъмната пропаст изчезна и тя се гушна в топлото място на своите щастливи мисли.
Майка и, която беше унила, като видя как светна лицето на детето и, отново се оживи и рече уж укорно:
— Пък ти, Цвето, нищо не си ми казала.
— То не е имало и нищо за казване, мамо. Бате Еньо, нали го знаеш какъв е. С всички моми се шегува, пошегува се и с мене.
— Той, както ми говори, Цвето, не се е пошегувал. Оттогава е станал един — не знам какъв. И аз за това дойдох да се поразговорим — добри хора сте и с добром ви разбирам. Дай боже, да ви се порадваме и на двамата.