— Дай боже! — рече майката.
Цветината душа в един миг се изля в топла дълга молитва за Еньо и за нея. Но тя не я каза. Тя я поднесе пред бога мълчаливо и с наведени очи.
— Да нося ли много здраве на Еньо? — попита я Иваница.
— Много здраве! — рече Цвета. И като извади една бяла перуника от медника, дето ги беше натопила, тя мълчаливо я подаде на Иваница.
Цвета изпрати Иваница и се върна зашеметена като пчела след първата си пролетна разходка. Никъде я не сдържаше. Тя грабна менците да иде за вода, но не се реши да излезе на пътната врата, а се върна. Срам я беше да излезе на улицата. Струваше и се, че цялото село вече знае, че всички ще излязат да я видят и да кажат — това е годеницата на Еньо.
Цвета не знаеше какво да прави. Тя отвори сандъка с дрехите си, прегледа новата си премяна, помете двора, спря се пред вратника да погледа на пътя, но щом се зададоха хора, тя се скри и отиде в градината. Навсякъде бяха нацъфтели на купчинки къдроцветни перуники. Миришеше на мащерка. Край оградата имаше здравец и гъста маточина. Тя обиколи всичките, едно почисти, на друго листата оправи, трето помилва. Тук сама със себе си, тя поговори с Еньо. Каза му нещо, но после се засрами и отиде при пчелите. Те изхвръкваха из кошерите като златни искри, жужеха из въздуха и се връщаха натежали. Тя дълго и занесено гледа тия примерни къщовници и мислите й, като тях, една по една отиваха при Еньо, но не се връщаха тука и тьлго, дълго се въртяха там, в неговата хубава, чиста, чорбаджийска къща, с големи прозорци, с висок чардак, от който се виждаше цялата селска мера и цялото поле. Тя гледаше оттам селото, щастлива, доволна, а върху рамото й стоеше мъжката ръка на Еньо. И от тия мисли душата й се напълни с мед като кошер, толкова много, че тя не можеше да изтърпи.
На Цвета се искаше да каже на някого. Тя се сети за Станка и веднага се зарадва, спасена от тежестта на такова внезапно щастие. Тя откъсна някои цветя, излезе, премина тичешком малката уличка и влезе в широкия Станкин двор, обграден с големи яхъри, с плевници и хамбари. Под един от тия сайвани стоеше покрита с платнище тежката и студена снага на вършачката.
Станка седеше на сянка пред къщата и плетеше. Вдадена в работата си, тя не забеляза Цвета, и когато нейната сянка и затули слънцето, тя трепна. Двете момичета, приятелки от детинство, весело се здрависаха. Станка изправи недъгавото си телце и покани Цвета вътре.
— Да постоим тука — рече Цвета. — Тука е хубаво.
Те се хванаха за ръце и не се пущаха.
Умните, тъжни и големи очи на Станка се спряха дълго върху Цвета. Те не бяха я виждали така жива, така възбудена, така хубава.
— Ти днес каква си станала, Цвете, не приличаш на себе си.
— Пияна съм! — рече възторжено Цвета, завъртя се на един крак, вдигна ръка и с замах пръсна цветята, които държеше, по Станкината глава. — Ах, Станке, да видиш какво стана!
Станка я изгледа учудено и по лицето й падна една нехубава сянка от лошо предчувствие или от завист, която недъгавите всякога имат към здравите и жизнерадостните.
— Какво има? — попита любопитно тя, но лицето и запази спокойна незаинтсресуваност.
— Ще се годя.
Станка наведе глава.
— Ще се годя за Еньо. Днес идва снаха му. Разменихме си думи, така, помежду нас. Ама моля ти се, Станко, да си мълчиш, само на тебе обаждам.
Отведпаж Станка отпусна Цветината ръка, пребледня, свлече се леко по стената, тръшна се на плочките — и захлупи глава на малкото столче, върху което седеше по-рано.
Цвета се уплаши. Тя извика плахо, наведе се, хвана главата на другарката си и се помъчи да я повдигне, но тя увисваше като на мъртвец.
Станкина майка изскочи уплашена из къщи и като видя така детето си, заудря се по главата и започна да плаче.
— Скоро вода, стрино Доне, стана и нещо лошо! — рече Цвета.
Станкина майка донесе вода в една паничка, взе стрък маточинка, която бе паднала наблизо от Цветината китка, и попръска бледото лице на Станка. Тя трепна и отвори очи като занесена, и простена провлечено и тихо:
— Еньо!
Цвета се засрами и наведе очи. Тя помисли, че Станка в бълнуване ще издаде тайната й и изтръпна.
Станкина майка отново я попръска с вода. Станка отвори пак очи, погледна Цвета и майка си и слабо се усмихна.
— Станке, стани ма, изправи се, мила — повдигна я леко Цвета.
Станка вдигна главата си.
— Боже, какво ми прилоше изведнаж.
Помогнаха й да седне на столчето.
— Сега ми няма нищо.
— Да влезем вътре — рече майка й.
— Не, тука е по-добре. То ще ми мине. Замая ми се нещо свят.
VIII част
Станка се разболя. Нейната болест не беше тежка, но мъчеше всички. Тя стана мълчалива, отпадна. Краката й отслабнаха, та не можеше да ходи, а стоеше цял ден на леглото си пред прозореца, седеше и гледаше навън, унесена в мисли. Нея нпщо я не болеше. Само една немощ я беше оборила и за една-две седмици тя съвсем отслабна. Цвета идеше всеки ден да я навиди и да поседи при нея. Тя не говореше за друго освен за своето щастие и за Еньо. Макар и годежът им още да не беше станал, но те бяха си разменили пръстени, Еньо ходеше у тях, Цвета ходеше у Еньови и не се делеше от Иваница. Цвета се стягаше за големия годеж с една трескава радост. Тя шиеше нови дрехи, китеше дарове. Цялото село знаеше, че тя е Еньова годеница, и тая новина занимаваше всички. И както всякога става около такова събитие, чуха се разни думи, пуснаха се клюки и клевети, ту за Цвета, ту за Еньо. Сърцето на Цвета често се огорчаваше, но тя понасяше леко всичко, защото Еньо я обичаше, подкрепяше и казваше: