Накрая успя да събере достатъчно клонки от растенията. Опита се да затвори циповете, но установи, че са запълнени с нещо лепкаво и тресчици между зъбците. Рейдъл загърна краищата на костюма колкото можеше по-плътно и настрои отоплението на максимум.
Сега трябваше да направи снегоходките. Растенията се огъваха лесно, но и се изправяха също толкова лесно. Нямаше с какво да ги завърже.
— Какво тъпанарско положение — каза на висок глас. Нямаше нито връв, нито канап, нито лента плат. Нищо.
— И какво да правя сега? — попита се той.
— Никога през живота си не съм виждал подобно посрещане — каза някой по радиото.
— Говори Алгонкин. Викам Земята — изрече прегракнало за хиляден път Рейдъл.
— Ало, Марс?
— Управление „Електрик“ вика Алгонкин…
— Може би е слънчевата корона. По-скоро изпускане на космически лъчи. Кой говори?
— Говори управление „Електрик“. Корабът ни се забави…
— Говори Алгонкин — извика Рейдъл.
— Рейдъл? Какво правиш? Ти не си изследовател и сега не е време за разходки. Вземай онези машинки и се връщай.
— Говори лунна станция номер две…
— Не се намесвай, Луна! — извика Рейдъл. — Слушайте, закъсал съм. Затънах. Затънах в снега. Трябват ми снегоходки. Снегоходки! Чувате ли ме?
Радиото изпука. Рейдъл се върна към проблема си със снегоходките.
Растенията трябваше да бъдат свързани. Единственият начин, за който се сещаше Рейдъл, беше да ги завърже със жиците от радиото си или от отоплението. Но кое да жертва?
Изборът беше труден. Радиото му трябваше. Но пък вече му беше студено въпреки непрекъснатата работа на отоплението. Ако го развалеше, щеше да остане само с изолацията на костюма си срещу студа на Венера.
Реши обаче, че радиото му трябва.
— … Кажи й го. Става ли? — изрече рязко радиото. — А при следващото ми пътуване… — Звукът отново се загуби.
Рейдъл разбра, че не може да се раздели с радиото и с гласовете, които то носеше в самотния, цивилизован свят на космическия му костюм. Замаян, изморен и с горящо от жажда гърло, той чувстваше, че докато може да чува успокояващия механичен шум на радиото, няма да бъде сам.
Освен това, ако снегоходките не свършеха работа, без радиото, по което да повика помощ, наистина щеше да бъде загубен.
Бързо, за да не може да промени решението си, той изтръгна жиците на отоплението, свали ръкавиците си и започна работа. Не беше толкова просто, както си беше мислил. Едва виждаше, понеже пластмасовият му шлем се беше замъглил, след като отоплението не работеше. Възлите, с които връзваше плъзгащите се клонки, се развързваха. Той опита няколко по-сложни възела, но и те се развързваха. По принципа на опита и грешката най после откри един възел, който държеше.
Но даже и така растенията се измъкваха. Трябваше да ги потърка с ципа, за да станат по-грапави и да държат. Почти бе направил едната снегоходка, когато някакво замайване му попречи да работи. Трябваше да пийне нещо.
Той смъкна шлема и пъхна шепа сняг в устата си. Това малко навлажни гърлото му.
След като свали шлема, можеше и да вижда по-добре. Пръстите му бяха замръзнали и студът вече проникваше до костите. Но това не му пречеше. Всъщност даже като че ли му беше удобно. Установи, че много, ама много му се спи. Никога не се беше чувствал така.
Реши да дремне съвсем мъничко, а после да започне отново.
— Приоритет по спешност. Приоритет по спешност. Управление „Електрик“ вика Алгонкин. Обади се, Алгонкин. Какво става, Алгонкин?
— Снегоходки. Не мога да се върна на кораба — промърмори в просъница Рейдъл.
— Какво се е случило, Рейдъл? Механична повреда ли? Нещо с кораба ли се е случило?
— Корабът си е наред.
— Костюмът! Да не би костюмът да се е повредил?
— Не… — Рейдъл беше много сънлив. Не знаеше как да обясни какво се е случило, защото май и самият не разбираше. Кой знае как, той се беше отдалечил от цивилизования свят и се бе върнал с милион години назад във времето, когато хората се бореха с елементите на живота. Само преди малко бе обвит от стомана и пръстите му бяха горещи. А сега лежеше на земята и трябваше да се бори със силите на огъня, въздуха и водата.
— Не мога да обясня. Само ме вземете оттук — каза Рейдъл. Изведнъж осъзна, че всъщност за човечеството нищо не се е променило. Може би пещерата бе малко по-голяма, но самият човек нито бе по-едър, нито по-умен, нито по-силен. А отвън бурята все така си беснееше и елементите побеждаваха.
Той се насили да се събуди и се изправи, сигурен, че е направил важно откритие. За първи път разбра, че се бори за живота си точно така, както милиарди хора са се борили още от зората на човечеството. И щяха да продължават да се борят, независимо колко хубави и здрави са космическите им кораби.