Свобода Бъчварова
Земя за прицел
Наследникът
Част първа
Глава първа
В един зимен слънчев ден в края на януари 1907 година Ориент-експрес спря на гара София. Без да бърза, младият Борис Скарлатов облече пелерината и сложи на ръцете си кожените ръкавици. Шафнерът тръгна пред него, натоварен с багажа му — голям кожен куфар и кожен сак, каквито употребяваха лекарите. Долу на перона слънцето го заслепи. Въздухът беше сух и много студен. В светлината на слънчевите лъчи проблясваха многобройни кристалчета скреж. Той се разплати с шафнера, който учтиво му се поклони. Борис беше единственият пътник, слязъл на гара София. В зимния сезон почти никой не пътуваше. Често пъти влакът с дни престояваше на някоя спирка в Сърбия или България, докато разчистят преспите.
Гара София беше както всички европейски гари и не му направи впечатление. Но когато очите му свикнаха с блясъка на слънцето и чу непривичния за ухото говор, разбра, че е в България. Не изпитваше нито учудване, нито тревога, а по-скоро някакво безразличие. Беше тръгнал внезапно. Зимата бе мъртъв сезон и за Европа. Просто нямаше къде да отиде и изведнъж реши да се върне в Отечеството, да види приятелите си, а и да уреди окончателно личните си работи, свързани с материалното му състояние. Доцентура за него в Женевския университет щяха да открият наесен чак, за новата учебна година, а дотогава имаше много време.
Той се огледа. На единия край на перона имаше дървена будка, боядисана в бяло, зелено и червено — като знамето на Княжеството. Пред нея стоеше на пост полицай в шаячна униформа със затъкнат щик на пушката. От ресторанта на гарата излезе един напет офицер с две млади момичета. Те погледнаха към Скарлатов, нещо си казаха и весело се засмяха. Гарата за тях бе място за срещи и разходки, място, където можеха да се допрат, макар и за миг, до непознатия Запад, а може би и да покажат себе си на тия щастливи същества, идващи от друг свят, които седяха в купетата. Един кебапчия носеше на шията скарата и целия си инвентар, щракаше с машата и хвалеше стоката си. Да, Борис наистина бе оставил Европа някъде назад и сякаш внезапно от луксозния вагон-ресторант на експреса се намери направо в самия Ориент.
Един носач застана пред него и понечи да вдигне куфарите, но Скарлатов ги взе сам и се отправи към голямата арковидна, желязна порта. Площадът пред гарата беше голям, но без настилка, и приличаше на поле. Отсреща бяха струпани файтони и шейни. Градът бе покрит с дебела снежна пелена. Димящите комини разнасяха миризма на дърва. От ноздрите на конете, клюмнали глави, покрити с чулове, излизаше пара. Файтонджиите — една весела тълпа — в топли овчи кожуси, стигащи до краката, и високи калпаци на главите, разговаряха и викаха оживено със зачервени, мустакати, брадясали лица. Селянки с кошници — от които се подаваха главите на домашни птици, с пъстри, везани, чудновати носии, които ги обгръщаха като броня и едва удържаха едрите им гърди — газеха снега с твърда стъпка на яките си крака, обути в опинци. Да, ето я София — и първото му чувство беше, че е млад, весел и жизнерадостен град. Той не предполагаше, че някой може да го очаква. Влакът бе престоял на една гара в Сърбия почти денонощие, пък и никому не бе се обадил. Затова странно му се видя ландото на Търговска банка Скарлатов, спряло настрани от файтонджиите. Забеляза и побелелия бай Никола, който бързаше със старите си крака и застана пред него със свален калпак. Наведе се да вдигне багажа му, но младият Борис Скарлатов не му позволи. А там, от стъпенката на ландото, слезе баща му — с побелели коси и бакенбарди, висок, строен, изглеждащ още по-висок от цилиндъра. Той небрежно се подпря на тънкия си бастун със златна глава на орел. Младият Скарлатов бе изненадан, но не и смутен. Не му бе и неприятно. Та какво общо имаше той с този човек, застанал до конете, който го гледаше, като леко примижаваше с клепача на кривогледото си око?…
— Вече втори ден идваме на гарата… — каза бай Никола.
Стана му някак съвестно, че тия двама стари хора вече втори ден го чакат на гарата. Когато стигна файтона, той подаде куфарите на бай Никола да ги настани. Сега бащата и синът стояха един срещу друг. Никой от тях не се усмихна, нито направиха опит за някакъв жест, с който да покажат човешка близост. Най-сетне старият банкер каза:
— Тук, в България, е прекрасна зима…
— Както в цяла Европа… Предполагам, че хотел има…
Лицето на стария банкер помръкна за миг, а после се овладя.
— Наел съм ти квартира. Но нека първо идем у дома.
— Нямам нищо против.