Все пак статията напредваше, макар и бавно. Брезов няколко пъти му напомни, че е време да я предаде. Но той не се поддаде на натиска. Един следобед работеше над масата. На вратата се почука. Влезе Туше Динев. Борис го покани да седне. Той благодари и се настани.
— Господин Скарлатов, баща Ви изпраща покана за вечеря…
Той остави един плик с емблемата на Търговската банка върху масата.
— Каква вечеря?
— Официална вечеря с гости в къщи, в Банката.
— Нямам време.
— Той смята, че ще е добре за работата Ви да приемете поканата. Каза да Ви предам следните думи: Ако синът ми иска да види участниците във фарса и получи непосредствена представа за тях, добре ще е да дойде. На приема ще присъстват само хора от френска и българска страна.
— А немците?
— Тях ги изплъзгаха. Това е и причината приемът да е конфиденциален, даден от частно лице — в случая баща Ви, — за да не се поканят представителите на Дойче банк и Круп.
— Вие знаете ли какво работя?
— Да, господин Скарлатов.
— Бихте ли прочели това, което съм написал?
— С удоволствие…
Борис се разхождаше по стаята, докато Туше Динев четеше черновите. С нетърпение чакаше да свърши. Но той четеше бавно и внимателно. Когато положи последния лист, погледна младия Скарлатов със сините си широко отворени очи.
— Е?
— Великолепна, господин Скарлатов. Рядко ми се е случвало да чета такава аналитична статия.
— А чели ли сте други икономически изследвания?
— Най-редовно следя френската преса, а напоследък и немската. Вече добре владея немски, що се касае до четенето. Липсва ми малко практика в говора, но имам хора, с които се упражнявам. Аз всеки ден правя изрезки от чуждата преса, а някои от статиите реферирам. Това е една от длъжностите ми. Баща Ви е доволен.
— И все пак имате ли критични бележки?
Туше Динев помълча, а после каза:
— Та кой съм аз, господин Скарлатов?! Един самоук! Мога ли да се сравнявам с Вас!…
— Знаете ли, господин Динев, ако разговаряте с мен по тоя начин, нито аз, нито Вие ще имаме някаква полза!…
— Е добре, господин Скарлатов… Ще Ви кажа. Статията е добра, даже много добра за английската преса, за „Таймс“, да речем… Но за българската, простете, няма да Ви разберат.
— Вие сте третият човек, който ми казва това.
— Съжалявам, господин Скарлатов, не исках да Ви обидя. Но Негово превъзходителство баща Ви ме е учил винаги да казвам истината, а не да му правя удоволствие. Той много държи на това правило и аз свято го спазвам.
— Какво по-специално в статията не Ви харесва?
— Липсата на пикантни подробности. Например около аферата с генералите…
— Именно тия подробности не знам! Вие, господ Динев, бихте ли ми помогнали? Знаете ли ги?
Туше Динев дълго мълча, накрая каза:
— Да, господин Скарлатов.
— Тогава?
— Не мога да Ви ги кажа. Естеството на работата ми в Банката е от такъв характер, че без разрешението на Негово превъзходителство баща Ви, не мога да издавам тайни.
На подвижното лице на Туше Динев се четеше готовност да направи всичко за младия Скарлатов и едновременно с това отчаяние от невъзможността да го направи. Борис разбра.
— И още един съвет, господин Скарлатов, ако смея да дам такъв…
Борис кимна с глава.
— Подробностите не са важни. Разбирате ли? Вие сте напипали истината. Но кажете я грубо, с тежки, бих казал, лоши думи, ругатни! Тогава и кучетата в тая страна ще Ви разберат.
Борис нищо не отговори. Отвори плика. Поканата бе напечатана със златни букви на розова японска хартия и подписана лично от стария банкер.
— Добре, господин Динев, приемам поканата, ще дойда.
— Радвам се, господин Скарлатов. Баща Ви също ще се радва много.
След дълбок поклон той излезе. Борис остана сам и се размисли. Наистина Туше Динев, като Брезов и Матов, не беше много очарован от статията му. Той не можеше да разбере защо. Беше работил упорито и точно. Това, което не можеше да докаже, остана извън текста. Защото младият Скарлатов дълбоко вярваше в научните методи. Ако в тая страна пишат по друг начин, той сега щеше да покаже каква трябва да бъде една икономическа статия — безпристрастна и неопровержима! Грешката не е в мене, си каза той.
Навън се стъмни. Той продължаваше да се разхожда по стаята. Все още се колебаеше дали да отиде на приема въпреки даденото съгласие. В края на краищата какво ще загубя? Само ще спечеля, си каза той, и почна внимателно да се приготвя. Изми се в легена до кръста, извади фрака и една снежнобяла риза. Фракът миришеше на нафталин. Отвори прозореца. Отвън нахлу студ. Липсва ми огледало… Трябва още утре да купя… Облече се грижливо. Когато излезе на улицата, почувства един от тия февруарски дни с внезапно затопляне. Снегът се бе превърнал на киша. Още с първите крачки намокри краката си. Наложи се да се върне в къщи и сложи галошите. Следващите улици бяха още по-кални. Тротоари нямаше. Той стъпваше по случайните камъни, поставени от хората, за да не газят в калта. Стигна късно след посочения час в поканата. Банката бе залята от електрическа светлина. Всички прозорци светеха. В двора имаше много файтони. Той не влезе през главния вход, а от страничната уличка, където също имаше файтони. Тъкмо да позвъни, и някой зад него каза: