— Добра вечер, господин Скарлатов.
Когато се обърна, трябваше му време да се сети кой е този човек. Беше полковник Стоев, облечен цивилно, малко немарливо, с изкаляни обувки, отслабнал и брадясал.
— Добра вечер — отвърна Борис. — И Вие ли за приема?
— Аз не съм вече във войската, господин Скарлатов. Уволниха ме, смазаха ме!…
— Жалко.
— Бихте ли отделили няколко минути?
— Закъснявам…
— Разбирам, господин Скарлатов. Но ще Ви чакам, след като излезете, ако ще до утре сутринта!…
— Както обичате!
Борис позвъни на вратата. Забавиха се и той се огледа за полковника. Стоев бе някъде изчезнал. Отвори му Донка. Закачалките в коридора стърчаха, отрупани от шуби със скъпи кожени яки и от военни шинели. Той свали пелерината и влезе в салона. Беше изпълнен с хора. Всички оживено разговаряха на няколко групи. Старият банкер веднага го забеляза и отиде при него.
— Радвам се, че дойде. Ела да те представя на гостите…
Той не обяви високо, че това е синът му. Напротив водеше го от човек на човек, като с всекиго се спираха и разговаряха. Започна от Тюретини. Стоеше прав, облегнат на рояла, и пушеше. На вратовръзката му блестеше голям диамант. Разговаряше с един елегантен мъж — генералния консул и шарже д’афер на Франция Ализѐ.
— Господин Тюретини, господин Ализѐ, това е моят син, доктор от Женевския университет.
Аристократичната учтивост бе в кръвта на Тюретини. При него това ставаше несъзнателно. Цялата му поза, движение на ръцете, стойка, изражение на лицето, гласът му, изисканият език бяха не външна, а съставна част от неговата личност.
— Приятно ми е, господине — каза той и леко се поклони, като кимна глава. После черните му живи очи продължително се вгледаха в младия Скарлатов. Тюретини се обърна към стария банкер.
— Странно, господин Скарлатов, колко много общо имате със сина си!… На пръв поглед сякаш не си приличате, а всъщност… Може би най-важното е едно и също и в двамата…
Младият Борис знаеше, че не прилича на баща си. Даже всяка прилика му бе неприятна, но думите на чужденеца, казани така изискано и сериозно, го накараха да слуша внимателно.
— Това именно е достойнството на старинните банкерски родове… — продължи Тюретини, — защото в потомствения банкер се съчетават живостта, непринудеността на благородника с ума на търговеца…
Да, Тюретини бе любезен, твърде любезен и старият Скарлатов бе щастлив от тия думи, особено за приликата със сина му.
Втората група, към която бавно се насочиха, беше шумна. В другия край на салона стояха прави край фотьойла, където бе седнал министър-председателят Димитър Петков, един капитан и един цивилен с жилетка на цветчета под фрака. Те се смееха на всяка негова дума. Явно едноръкият бе в най-добрата си форма, страшно доволен от всичко и най-вече от себе си. Въпреки скъпите си дрехи, бе разкопчан и малко разхвърлян.
— Странно — тихо каза старият банкер, — че парите правят хората толкова щастливи…
— А тебе?
— Мене ме прави щастлив процесът на печеленето, а не самите пари. Или, както добре се изразява един съвременен философ, важно е движението, а не целта!…
— Имаш предвид Бернщайн?
— Именно него.
— Добре запомняш това, което ти е изгодно. Той има някои по-ценни мисли срещу капитала, но тях не си запомнил…
Старият банкер се усмихна. Когато стигнаха пред групата, Борис с учудване позна в елегантния мъж с жилетката на цветчета своя състудент от Женевския университет Радко Радков. Беше малко напълнял, но все така недействително красив, с издължено лице, с малко мургава гладка кожа като на момиче, с черни очи и най-дългите мигли, които бе виждал у мъж.