— Разбира се. И това ще се отрази върху Търговската банка. Тя имаше добър алианс с тях и с австрийците. Немците са акуратни.
— А познавате ли всички гости тук?
Вратата се отвори и се показа една от камериерките.
— Господин Динев при Негово превъзходителство господин Скарлатов!
— Извинете, ще продължим друг път…
Младият Борис се върна в салона. След малко всички отидоха в столовата. Масата бе наредена блестящо с много цветя. Понеже разпореждаше старият банкер, той не се съобразяваше с държавните постове, а с финансовото значение на гостите и постави на челно място директора Тюретини. От двете му страни седнаха той и министър-председателят, после консулът на Франция, министърът на войната и така до края… Борис се падна до Туше Динев. Вечерята бе богата, менютата многобройни, с отлежали вина, специално поръчани чак от Франция. Нищо не бе забравено, нищо пропуснато. Той се учудваше как баща му се е решил да прахоса толкова пари, след като знаеше, че не обича да се харчи за луксозни дивотии. Сякаш разбрал мислите му, Динев прошепна на ухото му:
— Разноските по приема се приспадат от средствата за техническото изпълнение на заема. Ще си получим до стотинка сумата, и то в златни френски франкове. Добра сделка, нали? Вашият баща ми е възложил да отбелязвам всяко изхарчено левче… — и Туше Динев доволно се усмихна.
Вечерята протече тържествено. Изпи се много вино, изяде се много ядене. Държаха се тостове за вечно приятелство, в което никой не вярваше, за честността, за доблестта, за правдата, за истината… На Борис му стана отвратително. Главата го заболя.
Излезе от Банката след полунощ. Бе забравил напълно полковник Стоев и се изненада, когато той закрачи в нощта до него. Мълчеше. Беше премръзнал. Стана му жал. Все пак бяха работили заедно за македонската кауза.
— Елате с мен, господин Стоев, в квартирата ми. Там ще поговорим на топло.
Борис запали печката. Полковникът свали оръфаното палто. Скарлатов имаше една бутилка ракия до половината пълна. Постави я пред него заедно с чаша. Той си наля и изпи две една след друга. Тресеше го. Очите му бяха зачервени и блестяха.
— Аз слушам, господин Стоев. Какъв е Вашият проблем?
— Проблем ли?! Не, въпрос на живот и смърт!…
— Чак дотам ли?
— Да, господин Скарлатов, чак дотам!… Имате ли цигара? Благодаря. Ако всички бяха така умни, така образовани като Вас, България щеше да бъде друга…
— Не разбрах защо сте изложен на опасност?
— Защото ми отнеха всичко — и униформа, и заплата, и къща, и любима. Остава само да ме погребат.
Скарлатов се усмихна.
— Вие сте още млад.
— Накратко, господин Скарлатов, аз съм принуден да говоря сега пред Вас за своята честност. Но честност, свързана с наивност. Аз вярвах в хората, а те ме използвали, за да стана „козёл опущения“, както казват руснаците. Впрочем аз съм завършил Петербургската военна академия. Те крадяха, ограбваха България, накупиха къщи и имоти, обикаляха с влакове, каляски и с курви рулетките и бардаците на Европа. А после, когато корупцията се разкри, излязох аз виновен, аз, който съм живял живота си честно!… Ако не друго, то бедността ми говори за моята почтеност!
— Но кои са тези хора?
— Генералите начело със Савов и Рачо Петров! Рачо го махнаха, за да може сега безпрепятствено да бърка в меда, а Савов го оставиха. Това е такава подлога на Фердинанд!…
— А бихте ли ми разказали подробно всичко?
— Но нима не знаете?
— Не.
— Баща Ви знае.
— Той отказва да ми даде сведения.
Стоев млъкна. После стана от стола. Челото му бе изпотено, а редките му коси — прилепнали за черепа.
— Не мога, господин Скарлатов. Бога ми, не мога! Аз и без това се изпуснах и сега страдам… Ако Ви кажа нещо, те ще ме заколят като яре в някой сокак!…
Този човек бе наистина много уплашен. Борис разбра — нямаше да каже нищо повече.
— Все пак, господин Стоев, защо ме чакахте при Банката?
— Аз не чаках специално Вас, аз от месеци обикалям Банката с единствената цел да видя моя благодетел — благородния Ви баща. Защото ако към някого бях непочтен, това бе към него, и той ме наказа. Но аз приемам наказанието му. Благодарен съм му, нека сега ми прости и ме допусне до себе си!…
— Не разбирам как мога аз да Ви помогна.
— От Вас искам само едно — да помолите баща си да ме приеме и да кажете няколко добри думи за мен. Аз никога няма да забравя този Ви жест! Светът се върти като фурнаджийска лопата, господин Скарлатов. Това, което днес е истина, утре става лъжа. Помолете баща Ви да не ме погубва докрай, а Вие ще имате моята кучешка благодарност!