Цялата тая развръзка бе толкова алогична и неочаквана за Борис, че той с право се питаше какво всъщност постигна със статията си. Когато размисли, стигна до извода, че това е въпрос на погрешна перспектива. Той бе погледнал на заема от такъв ъгъл, че му се бе сторил едва ли не най-голямото, най-главното събитие в страната. А сега разбра, че това е част, може би малка част от сложния противоречив, пълен с изненади политически живот, в който действат твърде много и разнопосочни сили, а не само финансите и икономиката. Това бе за младия Скарлатов политически урок, от който на практика разбра колко много вече в света политиката и финансите са свързани, но не по пряк начин, а по някакъв хитър и сложен механизъм, който той не знаеше, а искаше да разбере. Печатът престана да се занимава със статията му и лично с него. Той се почувства като във вакуум. Отиде на гости при Матов. Но сякаш двамата говореха на различни езици. Матов бе напълно обхванат от идеите за единение на човечеството, за създаване на селскостопански комуни, за значението на селянина в България, когото смяташе за носител на най-чистите страни на народа, носител на нравствените ценности. Той малко се интересуваше от заема и икономическите разсъждения на Борис.
Когато Ирина сложи вечерята, Борис яде много, твърде много, като изгладнял човек. Ирина и Матов разбраха, така както бедните разбират гладния. И когато Борис късно през нощта тръгна към квартирата си, напипа в джоба няколко банкноти. Беше немалка сума за възможностите им. Приплака му се и за тях, и за себе си. Първият му порив бе да се върне обратно. После, като размисли, реши, че това е в реда на нещата. Той беше беден и изоставен човек от всички и тази нощ се почувства нещастен, но едновременно с това изпитваше някаква радост от жеста на Матов.
Минаха няколко дни и приятелят му го посети в квартирата. Поговориха за различни неща, а после Матов каза:
— Знаеш ли, Борисе, срещнах се с един приятел, Иванов. Завършил е Петербургския университет. Страшно мил и способен човек. Той би те взел на работа при него.
— Къде?
— В Службата по външните заеми.
— Не искам да стана чиновник.
— Но там работят умни, инициативни и критично мислещи хора. Иди и поговори с тях! Може да ти харесат…
След този разговор Скарлатов забрави за него. Сети се, когато една сутрин отново преброи парите си. Тогава реши да отиде в Службата по заемите. В края на краищата една няколкомесечна работа в държавно учреждение нямаше да му бъде от вреда! Можеше да напусне, когато си иска…
Беше един понеделник, в началото на април. Както винаги се облече грижливо. Все пак, нали постъпваше на нова работа… Когато излезе на улицата, лъхна го топъл вятър. Снегът се бе стопил. Главата му се замая от чистия въздух. Бе прекарал доста дни затворен в стаята си. Градът живееше своя разнообразен живот и той сега виждаше и хората, и улиците, и къщите, и дюкяните с нови очи, като след тежка болест. Особено красив му се стори булевард „Цар Освободител“. Един файтон с войник на капрата мина край него. Скарлатов не му обърна внимание, но файтонът спря. Някой извика:
— Добро утро, господин Скарлатов.
Обърна се. Във файтона седеше военен. Трябваше му време, за да разбере кой е. Беше полковник Стоев, облечен елегантно, в нова униформа. Шинелът му стоеше като излят. Двете му ръце бяха кръстосани върху сабята. Пръстите на ръцете му бяха обсипани със злато, а лачените му ботуши искряха.
— Къде отивате, господин Скарлатов? Качете се да Ви закарам.
— Ще походя пеша.
Полковник Стоев слезе от файтона.
— Господин Скарлатов, благодаря Ви за всичко! Смятам, че вече съм отново върху коня, както ние военните се изразяваме.
— Радвам се за Вас!
Стоев скептично огледа Скарлатов — изпитото му пожълтяло лице и овехтелите му дрехи.
— Господин Скарлатов, мога ли с нещо да Ви помогна?
— С какво например?
— Може би се нуждаете от пари?
— Благодаря, не.
— Бих могъл да Ви предложа и нещо друго. Военното министерство ме праща в Есен, в заводите Круп. Имам голяма нужда от финансов съветник. Печалбата няма да е кой знае каква, но ще прекараме хубаво. Ще обиколим Европа. Ще се подмладим… Разбира се, това да остане между нас!…
Тук Стоев се засмя с глас. На Скарлатов му стана неприятно и рязко го прекъсна: