— Довиждане, господин Стоев.
Тръгна, без да се обръща по булеварда. Стоев дълго гледа след него, после се качи отново във файтона, засука тънките си мустачки, накриви фуражката като кавалерист и сложи отново ръцете с пръстените си върху ефеса на сабята, доволен от впечатлението, което прави на минувачите. Войникът на капрата удари конете и файтонът тръгна в кариер.
Скарлатов трябваше дълго да разпитва къде се намира Службата по държавните заеми. Никой не можа да му каже. Един млад минувач му даде неопределени сведения, че е някъде около центъра, без да му посочи улицата. След дълги лутания най-сетне намери старото двуетажно паянтово здание. Потропа на входната врата. Тя бе полуотворена. По стар навик, останал от Швейцария, очакваше, че има портиер. Но никой не се яви. Бутна вратата. Пред него се изпречи дървено неосветено стълбище. Стените бяха мръсни, дъските намазани с подово масло. По ъглите имаше паяжини. Заизкачва стъпалата. Скърцаха така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. На първия етаж тръгна по тесен тъмен коридор и замалко щеше да бутне огромния плювалник. Зачете се по табелите на вратите. Бяха фирми на адвокати, прошенописци и западнали търговски кантори. Почука на прошенописеца. Никой не му отвори. Влезе. Стаята бе мрачна и бедна. В единия ъгъл имаше етажерка с папки. Зад масата с разкривени крака седеше възрастен мъж с очила и пишеше нещо.
— Извинете, търся Службата по държавните заеми.
Мъжът зад бюрото свали очилата и учуден го изгледа.
— Какво?
— Службата по заемите.
— Каква служба бе, момче, може да има тука, освен Дирекция на бълхите и дървениците!
— Извинявайте.
— Почакай… Да не би това да са тия на тавана?… Там са се сбрали едни млади сойтарии — по цял ден си клатят краката и се чудят какви мюзевирлъци да измислят.
Скарлатов продължи по тясната дървена стълба към тавана. Тук бе тъмно като в рог. Той чу от една врата смях и мъжки гласове. Потропа, почака малко и после отвори вратата. Влезе в бедна канцелария с нисък таван, обзаведена с една етажерка за папки, три маси с пепелници и мастилници и четири стола. Единствената по-скъпа вещ бе някаква огромна старинна каса. В помещението седяха трима младежи, които весело разговаряха, пушеха и пиеха кафе. Те даже не забелязаха, че някой е влязъл. Скарлатов се покашля, но ефект нямаше.
— Добър ден! — почти извика той.
Всички се извърнаха. Единият от младежите — сух, висок, по жилетка, с умно, насмешливо лице, го погледна изпитателно. Вторият, с руса коса, сресана на път, бе седнал на стола с кръстосани крака, облечен строго, в черно, подчертано елегантен, пушеше лула и имаше вид на чужденец. Третият седеше направо на масата — едър като мечка, с огромни селски ръце, облечен в кариран костюм. Той продължаваше да се смее, а когато забеляза Скарлатов, изведнъж млъкна.
— Търся господин доктор Иванов.
— Я виж! — каза едрият мъж.
— Навън нямаше прислужник и… — продължи Скарлатов.
— Трябваше да попитате камериерката! — каза тоя с лулата и невъзмутимото лице.
Другите се закискаха.
— Е добре де, аз съм фелдмаршалът по заемите! — каза мъжът по жилетка.
— Тогава аз съм Ротшилд! — троснато отвърна Скарлатов.
Този по жилетката стана от стола, изправи се гордо, оправи си вратовръзката и продължи:
— Мне очень неприятно! Пусть будем друзья — Пьотр Константинович Иванов, купец первой гильдий, доктор юридических наук Петербургского университета!
Той си подаде ръката. Борис му я стисна. Иванов му представи останалите колеги.
— Лорд Васил Сакарев, Оксфорд!…
Облеченият в черно с невъзмутимото лице му протегна ръка, без да стане. Дебелият скочи от масата и също стисна с огромната си лапа ръката на Борис.
— Драган фон Терзиев, Хайделберг!
— Е, граф Скарлати, липсваше ни само ти!… Сега сме пълен комплект! Заповедта за назначението ще получиш tout de suite16. Вече можем да запалим спокойно службата, имаме пълен кворум! — каза Иванов.
Борис седна на една от масите, запуши цигара и взе да си клати краката.
— Какво в края на краищата работите?
— Копаем задружно гроба на България! — каза Сакарев.
— Кога ще ме въведете в работата?
— Още днес, скъпи графе. Ей сега, в течение на пет минути!… Просто поемате управлението на бандерола. Това говори ли Ви нещо? — попита Иванов.
— Да, нещо свързано с пушенето.
— Отлично! Личи, че сте схватливо момче. Малоумният лорд е поел гербовия налог, дебелият хипопотам от Хамбургската зоологическа градина — митническите такси, а аз — останалото и мюрюрието! Ето Ви папката!