— Господин Бускѐ?… Казвам се Борис Скарлатов!
Реакцията на Бускѐ беше невероятна. Той се изправи с карти в ръце, лицето му стана кървавочервено, и почна да крещи на френски.
— Кой е пуснал тоя тип тук?
Двама едри пазванти застанаха пред Скарлатов и взеха да го избутват навън. Той завинаги щеше да запомни унижението тая вечер. Оттук нататък щеше да бъде безпощаден противник на Бускѐ до неговото сгромолясване. Щеше да мрази и заместниците на Бускѐ с животинска омраза. Щеше да мрази и цялата система на Дет Пюблик. Той не можеше да си обясни поведението на този французин, защото не знаеше нищо за конфликта между него и баща му. Най-после се бе паднал случай на малкия буржоа да си отмъсти — ако не на гордия стар банкер, то на сина му!…
Да, този ден на младия Борис му дойде твърде много. Но неуспехът не го смаза. Напротив! Прозвуча му като зов на бойна тръба. „Аз ще му счупя главата на тоя мръсник!“ — повтаряше си той. Така неусетно стигна до Службата. Странно, горе на тавана светеше… Борис изтича по стълбите, отвори вратата и с учудване видя колегите си да работят мъжки на масите. От тавана се спускаха крушки с печатарски полилеи като чинии. Тримата бяха по ризи, разгърдени, и тримата маха козирки на ластик над очите си, за да не им пречи пряката светлина. На едно спиртниче вреше кафеник. Когато влезе, те не му обърнаха внимание. Лют тютюнев дим се стелеше по стаята. „Лордът“ Сакарев стана и наля кафе. Не забрави и Скарлатов. Като по заповед всички вдигнаха очи от папките.
— Е, къде са бандеролите? — попита Иванов.
— Не можах да се свържа с тоя мръсник!
— Тоже хорошо! — добави Иванов. — Изобщо предшественикът ти се задържа само пет дена на твоето място и горкият после даде молебен за здраве в Рилския манастир, че не го напъхаха в затвора.
— А как бих могъл да доставя бандерол, след като не мога да стигна до него?
— Спокойно, момчето ми!… Ние и тримата те харесахме… Слушай сега! Направо, по европейски, не може, нали?
— Не може — въздъхна Борис.
— Е, добре! По византийско-азиатски начин ще му счупим главата! Отдавна му имаме зъб… И така, момчето ми, сядай и пиши!
Скарлатов се настани до масата. Тримата го заобиколиха.
— Ето това са материалите от частния живот на Бускѐ: курвите, певачиците, циганките, бакарата, приемите… А ето една бележка за поръчки от Париж на гъши пастет, трюфели и други деликатеси — почти половин тон, шампанско и така нататък, необходими за приемите му! Това пък е балансът на годишната му заплата, приемите му, комисионните, равняващи се на заплатите на всички наши министри, барабар с министър-председателя! — каза Иванов.
— Ето какво е измъкнал от България извън договора чрез контрола върху митата! — добави „хайделбергецът“ Терзиев и му подаде няколко листа.
— А ето и ограбването чрез гербовия налог и данъка върху солта — обади се скромно Сакарев.
— Седни и пиши! Имаш два-три часа на разположение — каза Иванов.
— А какво ще пиша?
— Статия, разбира се! Нали имаш вече опит и популярност.
— Къде ще занеса статията? Познавам само един журналист — Ризов.
— Остави го! Той за нищо не чини! Ще отидеш при един наш стар приятел — Байрактаря — журналист от старата закалка, достоен ученик на о’Бозе почившия Димитър Петков — Свирчо. Издава вестник, който всички четат.
— Но аз никога не съм го виждал!
— Ще му кажеш много здраве от нас и ще му дадеш статията.
— Все пак не разбирам как ще получа бандерол?
— Момченце, момченцеее… Европа те е направила тъп и баба. Утре цяла България ще настръхне срещу Бускѐ и ако не иска да го подпалят барабар с любовниците и прислугата му и да му изстине това топло местенце, ще имаме бандероли поне за един месец!… Хитрата лисица ще се превърне до утре на обяд във виещ чакал. Тогава идва нашият ред!… Разбра ли? Е, добре, не разбра, но действай, ако искаш да имаме бандерол! Честь имею, Хлестаков!… — довърши Иванов.
Късно вечерта Борис завърши статията си против Бускѐ. Взел поука от предишната, написа я, според него, много грубо и саркастично, без да го е грижа за доказателствата. Хареса му. Бе доволен от себе си.