Редакцията на вестника представляваше една-единствена стая, където директорът, главният редактор и единственият журналист на вестника бе Байрактаря. Той почти сам списваше вестника. Носеше шаячно сако и кожен калпак на главата, но най-силно впечатление правеха огромните му бели, хайдушки мустаци, завити бабаитски. Този типичен едър селянин скърцаше с перото по лист хартия, навел глава над масата. Не си вдигна главата и когато влезе Скарлатов, който поздрави.
— Поеми не помествам, стихотворения също, статии за висшето общество в чужбина и у нас — също. Пътеписи от Алпите и Париж — също! Върви си!
Борис не му знаеше името и след колебание каза:
— Господин Байрактаров, идвам по сериозна работа…
— Не ми пречи! Пиша важен материал — с него ще разплача мамицата на айдуците, ще срина правителството, разбра ли? Да не ми викат Байрактаря, ако не го сторя!…
— Слушайте, господин Байрактаров, ако не пуснете моята статия, утре няма да можем да произведем цигари, поръчките от чужбина няма да бъдат изпълнени и ще плащаме неустойки. Ще останат хиляди бедняци навън без работа!
Чак сега мъжът с калпака учуден вдигна глава и го погледна:
— Така кажи бе, аркадаш! Я дай да видя какво си нашарил!
Започна да чете гласно:
— Господин Бускѐ и прерогативите му…
После взе да чете наум, като от време на време възкликваше:
— Отлично!… Бравос!… Бравос!…
Борис бе поласкан, не се стърпя и попита:
— Харесва ли Ви?
— Боклук! — отвърна рязко мъжът. — Попски боклук!
Борис се обиди.
— Върнете ми я!
— Чакай бе! Ще те направя журналист, а не баба! Първо, да я поправим… Да почнем от заглавието! Яли, пили, плака̀ли… Точно така! Бравос!
— Но моля Ви! — опита се да възрази Борис изумен.
Оттук нататък вече той не знаеше дали да се смее, дали да плаче, или да се кара… Пред очите му се извършваше словесно прекрояване по такъв идиотски начин, че го парализирваше17 да даде някакъв отпор.
— По небето на България от цял свят се събират на ята лешояди, орли, ястреби и всякакви други дзверове и гадини като над мърша… — съчиняваше гласно творецът. — Но най-големият лешояд, най-подлият и мръсният, парижкият чапкънин, долният мюзевирин е Бускѐ! Той пие кръвта на България! Шантаните, сокаците, брантиите и курвите от цял свят са го наобиколили, та заедно да седнат на софрата, наречена България, и я изядат. Тоя пич Бускѐ…
— Но, господин Байрактаров! — изкрещя Скарлатов.
— Не ме прекъсвай! Статията става чудо и приказ! Дойде ми като от небето. Утре ще разтърси България баш като земетресение. Как ти е името?
— Скарлатов, Борис Скарлатов.
Човекът зад масата стана тържествено.
— Така кажи бе, момче! Ела да те прегърна! С баща ти сме от една партия и виждаш ли нашия вожд? — Той посочи портрета на Стамболов, закачен над главата му. — Колко пъти го канеше за министър на финансите, но той все отказваше. Е, Стефане, стани да видиш какви млади арслани има нашата партия! Ще те направим министър, така да знаеш! Да пукна, ако не те направим! Ти само слушай мене, тоест партията!
— Господин Байрактаров, послушайте ме, статията не трябва да бъде обидна.
— Я си гледай работата! Слушай по-нататък! На софрата, освен тях, идват и пезевенците-офицери, които са готови да теслимят България за един гювеч!… И седни там, докато пиша, и мълчи!
Борис седна на стола и мълчаливо запали цигара. Байрактаря трескаво дращеше и обезобразяваше статията. Скърцаше с перото и мърдаше устни. След около час свърши. Според Борис от съчинението му не бе останало нищо, но мъжът беше възбуден, със зачервено лице и маниашки поглед. Като попиваше мастилото, той продължи на висок глас словесната си атака.
— Аз ще пусна статията против Бускѐ и бандата крадци, мошеници, апаши, развратници, изроди, дери-башии, башибозуци и пичове! И ще ги срина, бога ми, ще ги срина с уруспиите им барабар!… Да не ми викат Байрактаря, ако не го сторя! Какво, не вярваш ли?
Тук мъжът с калпака измъкна от чекмеджето на масата един голям револвер и тържествено го целуна пред смаяния Скарлатов.
— Ето, видя ли? С тоя револвер се бих при Плевен. Той за мене е повече от кръстовете на поповете! Затова в него се кълна.
По-нататък човекът продължи речта си, ако можеше да се нарече така нанизът от псувни, закани и обиди срещу всичко на тоя свят — държава, парламент, княз, правителство, генералитет, чиновници, полиция. Но Скарлатов съвсем не следеше мисълта, а ръката му, която застрашително размахваше револвера, за да придаде по-голямо значение на ругатните. По едно време револверът, за ужас на Скарлатов, изгърмя силно. Лют барутен дим изпълни стаята. На вратата се появи полицай.