След като бандеролът бе осигурен, Борис остана почти без работа. Заплатата, която получаваше в Службата, не бе голяма, но му стигаше да покрие нуждите си. Тя му даваше самочувствие и независимост. А за свободно време повече от това не можеше и да мечтае!… Той пак се зае с проучване на отечествените финанси. Мечтаеше да разшири темата си върху целия Балкански полуостров. Точно сега финансовата битка бе съсредоточена в Турция. Историята с Багдадската железница бе навлязла в решителна фаза. В България се получаваше почти цялата чуждестранна преса, така че той не се чувстваше откъснат от света. Останалото време извън научните занимания Борис прекарваше заедно с колегите си от Службата. Те бяха весели, обичаха шегите, имаха разностранни интереси. Посещаваха няколко кафенета на столичната интелигенция, а Терзиев ги водеше по ахчийниците, където Скарлатов опита прелестите на източната кухня и стана голям неин почитател. Полека-лека навлизаше, без да съзнава, в политическия живот на страната и първата му работа сутрин бе да прочете пресата. А тя се ползваше с голяма свобода. Вестниците бяха многобройни, мненията противоречиви, езикът груб, прям. Журналистите не спестяваха никому нищо. Веднъж баща му бе казал, че що се касае до печата, България е може би най-демократичната страна в Европа. Младият Борис се бе изсмял, но колкото повече месеци минаваха, толкова повече се убеждаваше, че има нещо вярно в думите на стария банкер. Да, страната и хората, благодарение на пресата, живееха открит живот пред очите на всички и нямаше тайна, която да не се узнае, цитираше баща му прочутата мисъл на апостол Йоан.
Матов пак бе заминал за провинцията, за да създаде една селскостопанска комуна. Борис преодоля в себе си недоволството към Брезов. Миниатюрната Румяна беше бременна, но храбро понасяше неудобствата от тясната квартира и безпаричието. Приятелят му бе много зает човек. Въпреки това взеха по-често да се срещат и разговарят. Така се стигна до предложението на Брезов Борис да прочете в резюме своята докторска дисертация в партийния клуб на тесните социалисти. Той се отнесе сериозно към това задължение. Въпреки че го смятаха за социалист, Скарлатов не членуваше в партията. Той не познаваше нито проблемите, нито хората й. Това се дължеше на факта, че по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал в чужбина, където се запозна за пръв път с марксическите идеи — отначало в колежа в Цариград, после в Женевския университет. Така че единствената му връзка с българските тесни социалисти бе Брезов. Когато дойде в София, се случи историята със статията. Ако не беше тя, може би Скарлатов лека-полека щеше да навлезе в живота на партията и щеше да стане неин член. Но той не знаеше как ще го посрещнат останалите. Беше банкерски син, и то на известен човек, сочен като ярък пример на капиталист. От опит знаеше отношението на хората, особено на социалистите, към интелигентите от богат произход. Много пъти се бе сблъсквал с това. Често, когато спореше, противниците му, нямайки друг аргумент, изтъкваха произхода му. Това го обиждаше, нараняваше и отдалечаваше от съмишлениците и членовете на партията. Никой не избира родителите си на тоя свят, а още по-малко би трябвало да носи на плещите си бремето на техните грехове. Но той се възмущаваше от факта, че трябва да се оправдава, сякаш е виновен пред идеите си и партията. Имаше и нещо, което усилваше още повече болката му. Това бе собственото му отношение към баща му. Наистина разривът между тях бе преди всичко личен, свързан с паметта за майката. Но той не можеше да не забележи ерудицията на банкера, неговите познания по икономиката и политиката, неговата оригинална философия и личното му достойнство. Колко души в тази страна можеха да му съперничат по интелект и култура?…
Той не можеше да не види у баща си големия познавач на човешката душа, може би на нейните тъмни страни, но не беше ли злото в човека далеч по-разнообразно от доброто? Борис несъзнателно го сравняваше с останалите финансисти, политици и интелигенти. В стареца имаше толкова много здрав смисъл, че често пъти теоретически аргументи, в които младият Скарлатов сляпо вярваше, се разбиваха като в скала. И сега, в България, когато срещите между двамата станаха по-чести, той сякаш за пръв път почна да го опознава и трябваше да признае в себе си, че е смутен. Банкерът го правеше несигурен, неговият скептицизъм се сблъска с вярата на младия Борис в светлото бъдеще на човечеството и трябваше да признае, че в повечето случаи баща му излизаше победител. Лека-полека несъзнателно се бе изпълнил с уважение към него. Защото в далечна Швейцария, където нямаха контакти помежду си, той си бе създал за него някакъв образ на безскрупулен злодей. Сега трябваше отново късче по късче да заменя така изградената скулптура. Освен уважение се бе прибавило и нещо друго. Не можеше да го нарече обич, но му беше приятна неговата компания. От своя страна, старецът не криеше чувствата към сина си, не криеше и надеждите си. Той бе силен, защото беше правдив. И на тая обич и искрена грижа Борис трудно се противопоставяше. Защото нищо повече не разоръжава от добротата. В първите му стъпки тук, в България, в първите му битки баща му твърдо застана на негова страна и Борис знаеше, че не го прави от сметка, а от обич. Сега той не изпитваше вече омраза към него, не беше безразличен. Младият Борис бе честен в самоанализа и не можеше да отрече, че в душата му се е зародила някаква, макар и минимална нотка на симпатия. Той не знаеше как ще се развие по-нататък това чувство, но то вече съществуваше. Затова той с възмущение отхвърляше вината, че е син на банкера Скарлатов, още повече, че за него старецът бе не само банкер, но и личност.