Преди да започнат дебатите по доклада, Георги Кирков даде малка почивка, за да изпушат желаещите по цигара. Борис също излезе навън заедно с Брезов. Искаше да го попита какво е впечатлението му от доклада, но гордостта не му позволяваше. А и самият Брезов, вместо да говори за него, взе да го разпитва за впечатленията от новата работа.
След почивката всички отново заеха местата си. Георги Кирков продължи да ръководи събранието. Изказаха се много от присъстващите. Някои показаха доста познания, но не липсваха и наивни въпроси. Един железничар говори за заплатите, че ги бавят с месеци, че им правят удръжки. Георги Кирков не го прекъсна. Друг засегна вредата от ипотеките върху имотите. Имаше и притеснителни за Борис мнения. Така едно момче приравни към финансовите вълци на Европа и банкера Скарлатов. Борис нищо не възрази. Навън мръкваше, когато Георги Кирков взе последен думата.
— Докладът е марксически, докладът е ясен. Изводите са точни. Но пак ще каже някой, че търся под вола теле. Добре бе, джанъм! Търся го!… Ето какво не ми харесва… Марксизмът е преди всичко практическо учение. То трябва да служи на практиката, и то на нашата политическа практика, на нашата партия. Колко по-добре би било Скарлатов да беше изследвал всичко това, но във връзка с България, с нашите външни заеми. Ами че ние сме отдавна купени, продадени и препродадени!… По мои бегли изчисления едва тринадесет процента от емитираните заеми в България отиват за производителни цели. Останалото за военни поръчки и накрая следва кьор-софрата. Всеки граби начело с Княза. Ако имах тия данни, утре в Народното събрание щях да направя на пух и прах генералите, двореца и правителството. Добре щеше да бъде да каже повече за братството между капитала и политиката. Та няма и десет години, откакто Гърция банкрутира, и трябваше на конференция да се съберат капиталистическите асове, за да я спасят като нация!… Как все пак съществуват балканските държави, макар да са купени и продадени? — Понеже противоречията между тия държави са такива, че дават възможност на местната буржоазия да лавира. А как бих искал да знам подробности по аферата с генералите. Да мога утре да кажа кой колко е взел, как е пръснал парите, кой е ходил на държавни средства с любовниците си по Европа или е играл на рулетка, или е отворил публични домове!… Но аз се надявам, че отсега нататък силите и знанията на Скарлатов ще бъдат насочени именно в тая област. Само така образованието му ще помогне на сиромашкия народ да се събуди, да види кои са му душманите и да знае срещу кого да тръгне!… А той ще тръгне и вече никой няма да може да го спре!…
След доклада Брезов го изпрати. Те вървяха по улиците на София в припадащия мрак и мълчаха. Някаква сянка бе преминала в отношенията им и двамата чувстваха това. После Борис каза:
— Вие никога няма да ме приемете между вас. Винаги ще бъда чуждо тяло.
— Борисе, излишно е да спорим. Ти се чувстваш обиден, без да имаш основание. Трябва да преодолееш отчуждаването си от България за дълъг период. Не мисли, че и при мене всичко мина лесно. Имаше време, когато и аз бях обиден, когато мислех, че недостатъчно ме оценяват, че не използват възможностите ми…
— Ще бъда откровен, Марате. Не мога да определя точно чувството си, но то не е добро. Някога се възмущавах от мисълта на Киркегор28, че личността е по-висша от общността…
— А сега?
— Не знам… Не искам да бъда дирижиран! Желая сам да стигна до истината.
— В буржоазното общество всеки е детерминиран. Ти си изправен пред избор и воленс-ноленс трябва да го направиш, колкото и мъчително да е това. Бих искал да останеш при нас. Но това може да стане само ако преодолееш гордостта си.
— А ти преодолял ли си я?
— Не, разбира се. Но се старая!
— Знаеш ли, Марате. Да разсъждаваш върху теорията — това възвисява, освобождава духа ти да се рее във висините… И ето… живееш, работиш години върху дадено нещо. Отиваш да го прочетеш сред съмишленици. И от висините падаш, падаш надолу и се разбиваш в прахта на София. Това е моето чувство и аз не мога да го преодолея.
Разделиха се пред квартирата на Борис. Той не покани Брезов да влезе и продължат разговора. В стаята не запали лампата. Разхождаше се в тъмнината. През отворения прозорец долиташе песента на славей. Но това не го вълнуваше. Мисълта му бе съсредоточена в една точка, в обидата. Имаше ли за това право? Вероятно не. Може би трябваше да надвие много неща в себе си. Но в мислите му се набиваше едно изречение, сякаш друг глас му говореше: Те не те приемат! Ти ще страдаш!… Но къде да отиде? Къде беше неговият път? При кого?… Еднакво го отвращаваше мисълта да бъде като всички, да свикне с живота в България, да се ожени, да стане чиновник! Не! И това не е изход! Оставаше Женева, Университетът… Но и там беше ли всичко наред? Щеше да му е по-трудно, защото щеше да бъде съвсем сам — един чужденец в Швейцария!… За възможността да поеме работата на баща си и не мислеше. Но това, че благодарение на парите, които той ще му остави, щеше да има независимост, беше някаква утеха за него. Чужд навсякъде, но поне свободен да мисли, да разсъждава, да остане сам със себе си! Това обаче не бяха мисли на млад човек, току-що започващ своята кариера, а на старец, решил спокойно да дочака края. Това ли бе мечтал? Това ли бяха полетите на младостта? Трябва да се живее, но как? Може би нещата не стоят точно така?… Може би нещо ще се случи?… Нещо, което ще промени тази безизходица. А какво беше това нещо той не знаеше и все пак твърдо вярваше, че случайностите в живота са далеч по-големи, отколкото може да предвиди човек. Поне не съм загубил любопитството какво ще ми се случи по-нататък… И това любопитство никога няма да ме напусне, защото е самият живот.
28
Екзистенциализъм (лат.) — ирационалистическо течение в съвременната буржоазна философия, възникнало в Германия в началото на XX век. Главни негови представители са: М. Хайдегер и К. Ясперс в Германия, Ж. П. Сартр, А. Камю, Г. Марсел във Франция. Екзистенциализмът отрича обективния характер на човека и неговите преживявания.