Глава седма
Лятото започна с дъждове, но през юли настъпиха големи горещини. Сякаш животът в столицата замря. Даже софийските песове лежаха апатични в праха на улиците и трябваше да стъпиш върху тях, за да се поместят. Младият Борис се чувстваше най-добре в прохладната си квартира. Понякога излизаше в малкия двор под едно сенчесто дърво и там четеше. Работа в Службата по заемите почти нямаше. Мяркаше се от дъжд на вятър. Оставаха му още два месеца, докато замине за Женева. Една сутрин на вратата му потропа някакъв прислужник с фуражка и омачкана униформа. Подаде му плик и Скарлатов се разписа в тетрадката, че го е получил. Прочете съдържанието. Беше запитване от Министерския съвет за бандерола. Той пресметна и разбра, че два месеца са минали. Играта на Бускѐ започваше отново. Наивно си бе помислил, че делегатът по титрите няма да посмее втори път да създава трудности. Облече се и отиде в Службата по заемите. Трябваше да чака там цяла сутрин. Едва към обяд Терзиев се мярна. Подаде му запитването.
— Трябва да свикнеш! По-рано това се повтаряше всеки петнадесет дни…
— Аз втори път няма да отида при този простак!
— Тогава напиши нова статия. Той няма да дава бандероли, ти ще пишеш статии и отново същото.
— Омръзна ми вече всичко! Ще си подам оставката.
— И това е изход — утешително заключи Терзиев.
Чак привечер намери Иванов и Сакарев в едно кафене, седнали навън под акациите.
— Бедно момче!… — възкликна Сакарев на английски.
— Ама, Скарлатов, ние не сме гувернантки! — каза Иванов. — Знаеш вече начина — действай!
— А не смятате ли, че трябва да се предприеме нещо генерално? Че трябва да се сложи край на тази мръсна игра!
— Представи си, Борисе, ако забранят пазарлъка по нашите и по анадолските пазари!… Тогава цялата прелест на Ориента ще изчезне. Не забравяй, че Бускѐ е от дълги години в България и пазарлъкът е влязъл в навиците му. Ще повика, ще порита и ще даде. Ако не веднага, след няколко дни…
— И вие спокойно седите и си пиете кафето?
— Е какво, да плачем ли?
— Уважаеми доктор Иванов! Моля да се отнесете към случая сериозно!
— Е добре, кажи какво искаш, въпреки жегата!
— Това е равно на отказ и аз така го приемам!
— Приеми го както искаш!
В това време дойде задъхан Терзиев.
— Да тръгваме! Намерил съм такава скара, че ще се гръмнете!…
Двамата станаха.
— А ти, Борисе, няма ли да дойдеш?
— Вървете по дяволите!
Тримата тръгнаха. Скарлатов постоя край кафенето, възмутен до дъното на душата си от своите приятели. А може би не толкова от тях, колкото от себе си, че се отказа да прекара една приятна вечер. Реши да поговори с баща си. В настъпилата нощ хората сякаш се раздвижиха по улиците, за да поемат летния прохладен вятър откъм Витоша. Кафенетата, бирариите, шкембеджийниците и ресторантите, с наредени маси в двора или пред заведението на тротоара, работеха с пълен капацитет. Весела тълпа изпълваше улиците. Особено голямо бе движението по „Търговска“. Той позвъни откъм задния вход на банката. Отвори му Донка. Старият банкер бе излязъл на своята обичайна разходка и още не се бе върнал. Отказа да го чака у дома. Застана пред банката и наблюдаваше тълпата. Видя баща си едва когато той се появи на осветената пред банката част от улицата. Ходеше бавно — висок, изправен… Кученцето Баязид ситнеше пред него и се обръщаше, за да се увери, че господарят му не е изчезнал. Придружаваше го млад мъж, гладко обръснат, с висока колосана яка, въпреки горещината, стегнат и елегантен. Беше тънък, строен, но по-нисък от банкера. Двамата разговаряха, като не обръщаха внимание на хората, които им правеха път. Първо дойде Баязид, подуши обувките на Борис и радостно изскимтя, после се върна към банкера, сякаш искаше да му каже, че синът му го чака. Двамата мъже се спряха пред младия Скарлатов.