— Я виж каква изненада! — каза баща му. — Запознайте се, това е господин Стефан Неделев, мой приятел и… ортак, ако мога така да го нарека. Най-големият индустриалец в тая загубена страна!…
— Приятно ми е — каза Неделев и подаде ръка.
Борис я стисна. Лицето на младия човек бе особено, сякаш заспало. Това учуди Борис и той отново го погледна. Клепките на този мъж изглеждаха притворени. Беше чувал името му. Имаше репутацията на богат столичанин с голям замах и разностранни интереси в бизнеса. Но беше известен главно като притежател на мини, където работниците често стачкуваха.
— Заповядайте, господин Неделев, у дома… Ще пийнем нещо на открито.
Младият човек поблагодари. Тримата, предвождани от кучето, влязоха в двора на банката. Чиновниците отдавна си бяха отишли, но за учудване на Борис Туше Динев, усмихнат, ги чакаше пред входа.
— Как мина разходката, Ваше превъзходителство?
— Отлично. Чувствам се подмладен. Господин Динев, бихте ли помолили Донка и Никола да ни сервират на верандата пред моя кабинет?
— С удоволствие.
— А после елате при нас…
— Благодаря.
Тримата минаха през кабинета на банкера и излязоха на остъклената веранда. Тук имаше маса и няколко стола. Донка и Никола покриха масата със снежнобяла колосана покривка и зачакаха.
— Господин Неделев, какво ще обичате?
— Не знам. Не съм по пиенето…
— Имам английска консервирана бира „портер“ за тропиците. Тя ще Ви напомня Англия.
— С удоволствие.
— За тебе? — обърна се той към сина си.
— Каквото и ти.
— Мастика. Добре изстудена мастика. Това е най-хубавата напитка за летните горещини, стига човек да не прекали, защото се разкисва неимоверно…
Скоро и Туше Динев се присъедини към компанията. Той седеше до стария Скарлатов и напрегнато ловеше всяка негова дума. Напитките бяха изстудени по начин, въведен лично от банкера. Шишетата, обвити във влажни кърпи, се поставяха на място, където ставаше силно течение. Този начин бе видял навремето в Адана29 — едно от най-топлите места в света, и го бе възприел. Бързо наредиха масата със салати, парчета от варено пиле, студена лимонада, приготвена от пресни лимони, и други разнообразни мезета. Банкерът бе в добро настроение. Той сипа малко вода в мастиката — тя побеля. Всички се чукнаха и разговорът започна. Явно беше продължение на този от разходката. Ставаше въпрос за разработката на някаква каменовъглена мина в Тревненския балкан. Бавно, като провлачваше думите си, Стефан Неделев излагаше аргументи в нейна полза. Старият Скарлатов му възразяваше с липсата на добри пътища и на модерна техника. Но Стефан Неделев се бе подготвил добре. Изтъкваше евтината цена на терена, евтината работна ръка, които щяха да компенсират някои неудобства.
— Неудобствата от една мина идват, след като влезе в експлоатация — каза старият банкер.
— Какво имате предвид?
— Работниците, стачките и редица усложнения от политически характер. Винаги когато на едно място се съберат повече хора, те замислят някой золум. На Ваше място не бих си натресъл още една мина. Вижте, Неделев, моята работа!… Аз имам само няколко души подчинени, които винаги мога да сменя без никакви усложнения. Нямам Вашите ядове, а печалбите не са малки.
— Но ако нямаш никакъв талант за банково дело, ако си кръгъл невежа, какво ти остава?
— Аз познавам много невежи банкери с добри печалби, защото банката е учреждение, което се саморъководи. Достатъчно е да избереш образован, енергичен и послушен персонал. Талант не ти трябва!
— Но аз обичам да правя нещо! Под ръцете ми да излиза нещо, което можеш да пипнеш, да видиш…
— Странно… — каза замислен банкерът, — колко много си приличате с покойния Ви баща, макар да беше селянин!… Аз разбирам да обичаш добре обработена земя, бахча, ливада, гора… Но да обичаш мина, фабрика за цимент, простете ми, Неделев, това е ненормално!…