А младият Борис Скарлатов слушаше разговора в тая лятна вечер и си мислеше колко е голяма разликата между чистата теория и действителността. Учудваше се как в света, в който живеем, се осъществяват и материализират идеите. Ето, разсъждаваше той, седи отсреща старецът и отпива съвсем по малко от мастиката. В краката му дреме кученцето Баязид. Туше Динев слуша и се мъчи да запомни всичко. Младият Неделев със спуснатите клепки и провлачения глас монотонно обяснява и обяснява… А наоколо е мрак, свирят щурци, ухае на цветя и трева. Леко прошумяват от нощния полъх на вятъра потрепващите листа на асмата, затуляща верандата. Истинска вечер на летен покой, в която се готви буря. Това е новата мина, хора, които ще копаят в нея, ще превиват гръб в галериите и ще живеят като добитък, ще страдат и ще се бунтуват. И всичко започва от идеята, от думите, изречени тази вечер от двамата мъже…
Неделев си тръгна късно и се сбогува. Туше Динев остави сина и бащата на верандата.
— Уморен ли си? — попита го Борис.
— Не. Обичам лятото. Когато остарееш, ще разбереш каква роля играят за възрастните хора слънцето и топлината. Виждал ли си беззъба, полусляпа, прегъната старица как седи пред прага на къщата, за да я грее слънцето?… Това е покъртителна гледка!
— Зле ли се чувстваш?
— Не. Още не ми е дошло времето. А и аз бих искал съдбата да ми отпусне срок, един минимален срок…
— Значи ти се живее?
— Да, разбира се! Защо е така устроен светът, че тогава, когато знаеш как да живееш, умираш?…
Борис мълчеше.
— … На пръв поглед това е несправедливо… — продължаваше старецът. — Но природата си знае работата! Тъй като ако хората живееха дълго, светът би поумнял, а това изглежда не влиза в плановете на Твореца, който иска да прекара човечеството през страдания, скърби и болести към някаква цел, известна само Нему… А ти вероятно си дошъл по работа?
— Имам проблеми в службата.
— Остави цялата тая глупост! Махни се оттам! Замини, докато не е станало късно!…
— Аз не мога да оставя тоя тип Бускѐ да вилнее!…
Старият банкер изпитателно го погледна, като примижа с кривогледото си око.
— Мразиш ли го?
— Не е там въпросът, но мисля, че да!
— Бускѐ е въплъщение на една идея, на Парѝ Ба. Личността му няма никакво значение! Дали ще се казва Бускѐ, или другояче, е все едно!
— Именно! Аз искам да се преборя срещу идеята!
— Не е по силите ти! Освен това е дребна борба. И да победиш, ще изникнат други, още по-дребни, докато се оплетеш в непроходими дебри. Махни всичко и тръгни!
— Казах, не!
— Добре. Виждам, че си на път да направиш това, което не се надявах — да останеш в България…
— След като разреша въпроса, тръгвам.
— В тази планинска страна са оставали хора с големи способности и възможности и са се превръщали в нищо. Може би само Иречек с мъка успя да се откъсне, той имаше силна воля. Но не направи нищо в своята страна. Разкажи своя проблем! Не ми се спи, а и тази вечер съм в добро разположение на духа…
Борис разказа цялата история с Бускѐ в подробности. Баща му внимателно слушаше и не го прекъсна нито веднъж. Когато свърши, той дълго мълча, после каза:
— Да, така не може да продължи! Не може и по старите изврътливи начини да се урежда въпросът всеки петнадесет дни или всеки месец… Трябва да се направи нещо генерално!