Морис Палеолог отново се замисли.
— Имам една идея, господин Скарлатов. Другата седмица е 14 юли — националният празник на Франция. Бихте ли приели поканата ми за приема?
— Едва ли съм подходящ за такъв прием.
— Напротив! Ще ми е много приятно.
— Но ние сме четирима в Службата.
— Ще получите покани и за четиримата.
— Благодаря.
— Моите почитания, господин Скарлатов.
Палеолог леко се поклони. Борис стана. Воден от младия дипломат, той излезе от консулството. Когато минаваха през двора, чу свирене на пиано и спря. Някой изпълняваше експромт от Шуберт.
— Господин генералният консул е добър пианист… — подчерта с удоволствие младият французин. — Препоръчвам Ви също и неговите есета.
— Ще Ви бъда задължен, ако ми услужите с неговите съчинения.
— Ще ми бъде приятно.
Двамата любезно се сбогуваха и Скарлатов се отправи към Службата.
Тримата го чакаха нетърпеливо. Явно бяха закъсали с пари, тъй като не пиеха кафе и лулата на „лорда“ в устата му не изпускаше дим. Борис седна върху масата и мълчеше.
— Пълен провал, нали? — попита Иванов. — Не трябваше толкова да изостряш нещата…
— Сега и четиримата трябва да си обираме крушите от Службата! Така мисля аз — добави Терзиев.
Скарлатов погледна към Сакарев. Той извади лулата от устата си и каза:
— Когато от една лула не излиза вече дим, това значи, че огнището е запустяло.
— Имате ли фракове? — попита Борис.
— На погребение ли ще ходим? Кой е умрял? — оживи се Иванов. — Тази сутрин нямах пари даже за вестник…
— На погребението на господин Бускѐ!
— Ама той вече…
— Не, още не е… но е на път! А сега на работа! Налага се да направим един малък проект за взаимоотношенията ни с Бускѐ. От наша страна трябва да е максималистичен, тъй като ще го коригират от френското генерално консулство. И така, господа, на 14 юли сте канени всички на прием от френския дипломатически представител господин Жорж Морис Палеолог! Ще ви моля да не плюскате и пиете като невидели, за да не отиде по дяволите престижът на България! Това особено се отнася до фон Терзиев Хайделбергски!…
— Ако дотогава Бускѐ не даде бандероли, значи няма да получим заплати и тогава не гарантирам за себе си, ще оплюскам всичко! Гладен съм!
— Вие, господин Терзиев, е трябвало да учите в Германия за готвач или в най-добрия случай за келнер. Така щяхте да бъдете по-щастлив, понеже, както е рекъл Наполеон, пътят към Вашето сърце минава през стомаха Ви!…
На вратата се потропа. Терзиев скочи и отвори. Този път влязоха натоварени с кошници двама от прислужниците на Бускѐ. Имаше още една малка кошничка с цветя и плик. Терзиев се засуети около кошниците. Иванов отвори плика и прочете съдържанието.
— Друзья, прекрасен наш союз!33 Господин Бускѐ ви поздравява! Отпуска бандерол за цели три месеца и ви пожелава здраве, щастие и рози. Те са в кошничката.
— Не пипай! — изкрещя Борис на Терзиев.
Той взе две от кошниците, отвори вратата и ги хвърли надолу по стълбището. Чу се дрънченето на счупени бутилки и съдове. Докато му попречат, същото стори и с останалите. От шума на вратата се появи прошенописецът от долния етаж.
— Какво става тука бе, момчета? — извика той.
— Махай се! — извика Борис. — Махайте се и вие! Той избута двамата прислужници и затръшна вратата.
Приятелите му мълчаха, но с явно съжаление. Само Терзиев не издържа.
— Момчето не е наред… Трябва да му влезем в положението…
— Слушайте ме сега внимателно! Този тип изглежда има свои доносници в консулството. Надушил е нещо, но не знае точно какво. Това значи, че Палеолог е извънредно дискретен човек. И така, Бускѐ действа на сляпо, но по своя типичен начин, защото е простак.
— Простак, простак, ама как яде! — въздъхна Терзиев. — Ще отида да видя какво е останало по стълбището, докато тия гладници от долния етаж не са го омели…
— Да не си посмял! — викна Иванов.
Терзиев се спря. Борис извади една банкнота от джоба и му я подаде.
— Иди купи каквото намериш за добре!