Глава девета
Измина горещото лято, а след него и най-хубавият сезон за София — есента. Сякаш промените в природата нямаха никакво отражение върху душевното състояние на младия Скарлатов. Той не отвори нито една от тетрадките със записките и идеите си, нито погледна картотеката си. Просто не му се работеше. Някъде далеч останаха мечтите му за университетското поприще. Външно той не се промени. Може би се сближи повече с колегите си от Службата. Свикна всеки ден след работа да се събира с тях. Говореха почти едно и също. Повтаряха шегите си и всеки ден приличаше на предидущия. Работата не му отнемаше никакво време. Често оставаше сам със себе си. Уморен не беше. Напротив, чувстваше се в отлично здраве. Сякаш някаква мъгла се бе спуснала над вечно неспокойното му съзнание. Понякога се срещаше с Брезов. Но сянката, която мина в отношенията помежду им, остана, по-скоро от страна на Скарлатов. Брезов все повече и повече изпъкваше като един от ръководителите на партията. Работеше денонощно с присъщата си веселост и неизчерпаема енергия. В неговото семейство нещата вървяха задружно и гладко. Имаше вече син, но това събитие никак не го откъсна от дейността му. Срещаше пълно разбиране и подкрепа от Румяна. Такова беше предимството в бракове на хора с еднакви идеи. Матов не се мяркаше в София. Целият бе погълнат от мисълта за съграждането на селски комуни върху нравствените принципи на Толстой. Пишеше понякога в печата гневни статии срещу държавното устройство и стана един от най-големите защитници на кооперативното движение, което все повече и повече обхващаше страната. Всички около Скарлатов живееха с мечти за бъдещето, работеха и не се оплакваха. Чакаха нещо добро, от живота. Първи напусна Службата „лорд“ Сакарев и отиде в Статистиката. Едновременно с това преподаваше в Университета. По неговия път се готвеше да тръгне и Иванов. Терзиев като немски възпитаник, който отлично знаеше езици, изпълняваше в свободното си време посреднически поръчки на немски фирми или си докарваше по някой лев просто като преводач. В тоя период нямаха никакви търкания с Бускѐ и неговата служба.
В живота на всеки човек винаги има цикли на развитие. И когато единият цикъл завърши, до започването на новия остава един период на тишина и привиден покой. Отначало има само едно облаче в синьото небе, а после още и още… почват да се сгъстяват, докато небето стане тъмно и надвисне застрашително над земята. Все още е тихо, но се знае, че няма да продължи дълго. Ще се появят първите светкавици или просто ще завали. Сякаш това небе тежеше над съзнанието на Скарлатов. Той чувстваше това, но не предприемаше нищо. Само чакаше. През ноември паднаха мъгли и се задържаха дълго. Градът и хората помръкнаха и станаха сиви. Борис бе забелязал още в Швейцария, че този период, в който природата става безлична, е най-добрият за него както за работа, така и за размисъл. Често отиваше при баща си, но повечето време двамата мълчаха и пушеха в библиотеката, всеки погълнат от своите мисли. Старият банкер никога след почивката на село не повдигна въпроса за неговото заминаване, нито за бъдещата му кариера, а още по-малко за оставането му на работа в Банката. Не се опитваше и да го въвежда в своите сделки, затруднения и бъдещи планове. Не станаха и по-близки помежду си. Промяната се изразяваше само в това, че младият Скарлатов призна в баща си ума, силата, волята му и го уважаваше така, както се уважава способен, но чужд човек.
На Голямата задушница на архангел Михаил по традиция семейство Скарлатови и всички домашни отидоха на гробищата. Старият банкер бе направил в памет на жена си нещо като малък параклис от мрамор с площадка, заобиколена с ниски пилони от черен витошки гранит, свързани с дебели железни вериги. Паметникът представляваше ангел, коленичил върху пиедестала, с ръце, сключени за молитва. Старият банкер го бе поръчал от Италия. След службата на гроба, където Донка плака много, а Никола подсмърчаше, се прибраха вкъщи на обед. Бяха в тесен семеен кръг. Седнаха всички заедно с Донка, Никола, двете камериерки и Туше Динев. Обедът бе обилен и богат.