— Защо в нашата страна на погребение, на Задушница и други ритуали, свързани със смъртта, се яде толкова много? — попита младият Борис.
— От страх — отвърна банкерът. — От вечния, безсмислен страх от смъртта. Наблюдавал съм в живота как при опасност хората ядат много. Имаше един търговец в Цариград — слаб, сух човек, като чироз. Но когато работите му тръгнаха надолу и го чакаше фалит, за два месеца надебеля неимоверно. Тъпчеше се непрекъснато и преди всичко със сладки неща. А логически трябваше да бъде обратното — да дебелее, когато работите му вървяха добре, и да отслабне, когато го чака банкрут.
— Как си го обясняваш?
— С животното в човека. Не си ли забелязал, че през лятото и есента животните надебеляват, защото усещат, че идва зимата — най-тежкият период от живота им. Така и човек при опасност яде и дебелее, защото инстинктът му на животно го кара да прави така. Инстинктът, че запасът от тлъстини ще го спаси… Човек е деветдесет на сто животно и само десет на сто дух. А повечето хора са си сто на сто животни.
— Нямаш много високо мнение за човечеството…
Разговорът бе прекъснат от позвъняване на външната врата. Всички млъкнаха. Старият банкер се намръщи. Донка очаквателно го погледна.
— Не те оставят на мира даже на Задушница! Иди и виж кой е!…
След малко се чу говор, а после влезе в трапезарията старият Кюлев — висок, сух, но тоя път обръснат и малко по-прилично облечен, в европейски дрехи, с панталони доста къси за дългите му крака, обути в ботинки с ластици. Глупашката усмивка не слизаше от лицето му. До него стъпваше едно момиче, облечено в черна униформа на гимназистка — височко, с тънки ръце, тъмносини очи на издължено лице, с гарвановочерни коси. Първото впечатление на Скарлатов бе, че прилича на картина от Ел Греко, с неговите причудливи пропорции за човешкото тяло. Изглежда бе израснала бързо, защото раменете й бяха приведени, което стеснителността й още повече подсилваше… Когато я видя, намръщеното буреносно лице на стария банкер се разведри и той се усмихна. Кюлев поривисто го прегърна и три пъти целуна. Но банкерът едва изтърпя ласките му, а после погали косите на момичето.
— Колко си пораснала, Яно!… Каква голяма и сигурно умна си станала!…
Момичето цялото се изчерви. Кюлев прегърна и младия Борис.
— Бравос, бравос, какъв мъж! Доктор, богат, умен, достоен наследник на баща си!
Момичето подаде ръка на Борис. Беше тънка, суха, с много дълги пръсти, студена и сякаш безжизнена.
— Ела, моето дете, и седни до мене… — покани я старият банкер.
Той я настани на мястото до себе си с изящните маниери на кавалер от миналия век. Кюлев сам си избра стол. Сложиха им ядене.
— Борисе — каза Кюлев, — забавихме се на гроба на нашата майка и не можахме да дойдем. Но Янка все повтаряше: трябва да идем при чичо Борис… И ето ни тук!… Нали знаеш, у нас няма кой да приготви такова изнасяне. Бедни сме, Борисе, работите не вървят.
— Татко, моля те…
— Ами това са ни най-близките хора! Защо да не си кажа дертовете?!
— Защото не е точно така…
Младият Борис се учуди от твърдия тон на момичето.
Банкерът го прекъсна:
— Остави твоите работи! Интересува ме Яна.
— В гимназията върви отлично. Върши цялата къщна работа и ми помага в сметките.
— Яж, детето ми… Впрочем тя е много бледа и слаба.
— Такава ни е породата. Всички сме дълги и тънки.
Старият Скарлатов през цялото време прислужваше лично на момичето. Подаваше му блюдата, избираше най-хубавите късове. Но то явно бе притеснено и ядеше съвсем малко. Борис се учуди на нежността, която никога не бе и подозирал у баща си.
В замяна на това Кюлев ядеше, пиеше като невидял и доброто настроение беше изписано на лицето му. Борис понякога хвърляше поглед на момичето. То не вдигна очи от масата. Беше тихо, мълчаливо и смутено. Дългите й пръсти изпуснаха на два пъти приборите. Старият банкер с поглед потърси Донка. Тя стана и дойде при него. Нещо й прошепна на ухото. Двете камериерки също се надигнаха от масата. Върнаха се с една голяма торта. Но Донка отделно носеше една кристална купичка сладолед, която сложи пред момичето. То цялото се изчерви, а после вдигна глава и погледна с тъмносините си очи банкера. В израза му имаше детска наивност и благодарност.