— Друго не яде — каза Кюлев, — но за сладолед умира! Ще настине и хване охтика…
Момичето явно обичаше сладолед, тъй като не обърна никакво внимание на баща си, и започна да яде мълчаливо. Взимаше по малко в сребърната лъжичка и дълго я държеше в затворената си уста, докато късчето се стопи. Понякога, съвсем по детски, с пръста на лявата ръка побутваше в лъжичката парчето сладолед, за да не падне. Младият Борис, който бе от другата страна на масата, наблюдаваше чистия профил на издълженото лице и изпитваше известно съжаление към момичето, понеже добре знаеше кой е Кюлев. Неговото скъперничество бе прицел за подигравки на софиянци.
Когато поднесоха кафето и коняка, Донка постави пред момичето още една купичка сладолед. Старият банкер се обърна към Кюлев.
— Какво ще правиш с Яна?
— Как какво?
— Смяташ ли да продължи образованието си?
Яна спря да яде и погледна към Скарлатов.
— Ами нали учи гимназия?
— Това е нищо! Даже бедни, обикновени хора изпращат децата си в Европа. Ти имаш тая възможност!
— Кой, аз ли?
— Не се прави на глупав! Още навремето ти казах да обърнеш внимание на момичето. Можеше да й вземеш гувернантка и да научи чужд език.
— Ами нали трябва да плащам!
— Асъл де!…
— Аз пък така разбирам работите си — за едно момиче най-важното е да се ожени! Чужди езици за тая работа не и трябват! Пък и какво ще прави с образованието си?! Да стане даскалица ли? Засега нека завърши гимназия. Ние с нея се разбираме по всички въпроси. Нали, Янке?
Момичето нищо не отговори.
— Кажи, Янке, искаш ли да учиш по-нататък? — попита я старият банкер.
Без да вдигне поглед, то кимна с глава.
— Да имах пари, бих я пратил в Оксфорд! — каза Кюлев.
Старият Скарлатов с яд го погледна и рече:
— Сгреших навремето!
— Какво сгреши?
— Тогава, когато ми беше в ръцете, когато златото беше готово за изнасяне в сейфовете на моята банка, аз, старият глупак, трябваше да помисля за момичето!…
— И щеше да посегнеш на парите ми?
— Разбира се! Трябваше да отделя една солидна сума, поне в размера на печалбата ти от тая сделка. Щеше да бъде достатъчно и сега нямаше да водим тоя глупашки разговор. Свести се! Не виждаш ли, че от ден на ден изкуфяваш!
— Бъдещето ще покаже кой е бил умен!
Глуповатият вид от лицето на Кюлев бе изчезнал безследно. Сега това бе лице на суров боец, изразяващо яд, сила и воля, която не можеш да пречупиш. Привел кокалестото си тяло над масата, Кюлев приличаше на граблива птица. Сигурно така е изглеждал Гобсек, когато някой е посягал към богатството му, си помисли младият Борис и му стана особено неприятно от тоя разговор, разговор без етикеция, груб, прям и просташки. Не му е никак леко на момичето!…
— Паднеш ли ми още веднъж — заговори бавно, с глух глас старият банкер, — ще ти смъкна безмилостно кожата, без всякакво угризение на съвестта!
Кюлев се усмихна самодоволно.
— Вече няма да ти падна никога! Благодаря ти, че ме предупреди.
— Жалко, че чужди хора ще изядат златото ти!
Старият банкер замълча. На няколко пъти потропа с пръстите на дясната си ръка по масата. Домашните знаеха, че сега той се мъчи да се овладее.
Когато Кюлев и дъщеря му Яна си тръгнаха, младият Борис отново забеляза внимателното и нежно отношение на баща му към нея.
По-късно двамата се оттеглиха в библиотеката. Старият банкер запали пура и се заразхожда по килима. Явно ядът му още не беше минал. После тихо каза:
— Тоя идиот ще съсипе това прекрасно момиче!…
— Струва ми се доста плаха и може би ограничена.
— Не познаваш хората! В нея има сила и воля, но това, което я убива, е обичта й към тоя скъперник. Той непрекъснато хленчи, оплаква се и създава в това великолепно и добро същество мъчителен страх. Познавам го, комедиант от класа! Измамил е много умни и проницателни хора. След смъртта на майка си, която даже не помни, тя трепери за живота му. Колко малко му е било необходимо да спечели любовта на това наивно дете…
— Може би наистина Кюлев не е добре със здравето.
— Той ли?! Техният род живеят дълго, прекалено дълго правят калабалък на тая земя! Ще стигне до сто години и знаеш ли защо? Защото няма нито морал, нито съвест, нито душевни терзания. Той е като акулите от Червено море. Наблюдавал съм ги — изгълтат плячката си и после като че нищо не било!… Жалко за момичето!…