— Да.
— Тогава ще се наложи да прехвърля работата си върху други хора, които след моята смърт да я продължат.
— Имаш предвид някой?
— Да. Един млад, много способен и богат човек, английски възпитаник. Казва се Стефан Неделев. Жалко, че в банковите операции не е никак добър. Аз бях длъжен да ти кажа това, нали?
— Значи всичко е наред.
На вратата се почука. Влезе секретарят Георгиев. Старият банкер се намръщи.
— Извинявайте, Ваше превъзходителство, че влязох, без да чуя Вашето разрешение. Долу, в кабинета Ви, чакат министър-председателят господин Димитър Петков, министърът на войната генерал Михаил Савов, министърът на финансите господин Лазар Паяков и министърът на търговията и земеделието доктор Никола Генадиев1 по Ваша покана.
Банкерът сякаш не го чу и продължи тихо:
— Идвай по-често да си говорим. Може би ще имаш полза за бъдещата си научна работа…
Младият Скарлатов нищо не отговори. Баща му протегна ръка и хвана неговата, после я пусна.
— Много съм самотен — каза едва чуто той. Но после се изправи, вдигна гордо глава. — Извикайте Туше Динев да дойде при мен! Вие сте свободен.
Георгиев искаше да каже нещо, но като погледна банкера, излезе.
— Твоят секретар има доста невзрачен вид.
— А ти какво искаш, да прилича на Сократ?
— Просто се питам защо не си избра за секретар господин Туше Динев. Прави впечатление на жив, интелигентен, инициативен човек.
— Именно за това. Динев е прекалено самостоятелен, откровен и мислещ. Той е от тези хора, които се подчиняват доброволно само на превъзхождащия ги по ум човек. Като секретар той би залинял. Но какво против имаш Георгиев?
— Тази липсваща брадичка и тази огромна адамова ябълка му придават глупав вид на птица.
— И ти ли забеляза? Впрочем В себе си го наричам дендон2 или по-точно деми-дендон3, но вероятно не съм прав. Послушен е, акуратен е. Не се обижда.
— Безличните хора харесват ли ти?
— Не, не съм убеден, че е безличен. Ожени се, има вече и дете. Купи и къща. Въобще един нормален човек с липсваща брадичка. Не съм привърженик на френологията, но често такива невзрачни хора крият неподозирани страсти. Къщата му е ипотекирана при мен и ако не ме обича, поне се страхува. Значи е верен…
Почука се и на вратата застана Туше Динев.
— Господин Динев, аз слизам долу в кабинета. Погрижете се да настаните моя син в квартирата му.
С бързи стъпки старият банкер напусна библиотеката. Туше Динев се отдръпна, за да му направи път. Бе видял разстроеното му лице. Той знаеше твърде много неща както за цялата къща, така и за стария банкер и за отношенията със сина му. Беше изпълнителен, акуратен и много предан на стареца. Той, който бе израсъл, без да помни баща и майка, в суровите условия на католическия пансион, който не беше привързан към никого на тоя свят, намери в лицето на стария банкер обект на своята закъсняла кучешка обич. От отделните подхвърлени реплики, а повече от мълчанието на банкера, той знаеше каква любов и надежда към сина си таеше в сърцето си старецът и тази любов несъзнателно изпитваше и Туше Динев към непознатия, своенравен млад наследник. Затова той не взе сега страна, а беше наскърбен както за бащата, така и за сина. И във внезапен порив, сякаш да утеши и примири двамата, той каза:
— Господин Скарлатов, можете да разчитате във всичко на мен!…
Борис, който не знаеше какво се извършва в ума на младия човек, се изненада от тоя порив.
— По-добре ще е за Вас да запазите благоволението на баща ми — отвърна той.
Късно вечерта Борис Скарлатов се разхождаше в новата си квартира. Беше чиста, с измити жълтеникави дъски, постлана с черга. Мебелировката се състоеше от дървено легло, нощна масичка, стенен долап и още една маса с кана вода и газена лампа. Квартирата беше близо до центъра, на улица „Раковски“. Семейството от мъж чиновник, жена домакиня и две големи деца бяха тихи, спокойни хора. Той бе вече подредил малкото си вещи. Останалите, главно книгите, щяха да пристигнат след време, защото ги бе изпратил по влака с малка бързина за по-евтино. Той гледаше през прозореца снежната бяла, светла нощ, къщите с комините, от които се стелеше гъст дим, чуваше лая на кучетата и всичко това му приличаше на коледна приказка, но не с радостен край. Сякаш след дългото пътуване се бе събудил внезапно от сън и за кой ли път си зададе въпроса: какво правя аз тук?!…
1