Неделев направи дълбок поклон.
В това време Туше Динев, който до този момент не показа с нищо, че е стреснат, мълчаливо разгъна плана на парцелите. Всички се наведоха над бюрото. Неделев беше щастлив и възбуден. В миг бе паднал в пропастта, а сега летеше като птица в ясното небе. Старият Скарлатов не можеше да скрие радостта си. Беше изиграл пиесата като велик актьор и знаеше това. Може би най-много беше доволен от впечатлението, което бе направил на сина си. По вида му знаеше със сигурност, че е разбрал цялата сложна пантомима, в която бяха измамени и участниците, и публиката, а пиесата завършваше щастливо за всички. Вегенел бе сигурен от поведението на банкера, че е направил сполучлива сделка, в която старият човек бе загубил. Борис бе присъствал на неповторимо зрелище, в което старият лъв излезе победител по безспорен начин. Може би само Туше Динев беше донякъде предварително запознат с пиесата, тъй като играеше напълно убедително ролята на уплашен за здравето на шефа си служител. Но и той едва ли бе очаквал такава развръзка.
Да, старецът е велик актьор, си каза Борис. Но не това, което видя, го респектира най-много. Той разбра, че в дълбините на душата у този старец се крият неизследвани, странни светове, за които може би никога нямаше нищо да научи, но беше убеден, че те съществуват. Той се сбогува и излезе от Банката.
Една седмица по-късно Терзиев даде голям гуляй на приятелите си в ахчийницата. Беше си купил нови скъпи дрехи и златен пръстен с голям рубин. А когато извади портфейла си да плаща, всички ахнаха. Беше претъпкан с банкноти. Този добродушен едър мъж с огромни ръце на селянин сякаш бе станал друг човек, човек със самочувствие!… Той изпрати Борис до квартирата му. По пътя му разказа всички перипетии на преговорите и подписването на договорите. Беше получил добро комисионно както от Вегенел, така и от стария Скарлатов. Част от парите бе вложил в банката му. Когато се разделиха, Борис си каза — какво чудно нещо са парите! Единствено те в целия свят могат да променят в миг човека. Парите и може би смъртта, която приближава…
Глава четвърта
На 13 март 1912 година бе сключен българо-сръбски съюзен договор, насочен де факто срещу Турция. Руската дипломация с бързи стъпки изграждаше така необходимия Балкански съюз срещу нарасналите апетити на Австро-Унгария като надеждна крепост в бъдещия конфликт. Няколко дни след подписване на договора старият банкер знаеше вече пълния текст, включително и тайните клаузи. Нямаше съмнение, войната бе предстояща! Текста на договора получи от няколко източника. Един от тях беше генерал Стоев. Но това, което най-силно го озадачи, бе големият запечатан плик, донесен му от личния куриер на Тюретини. Там се съдържаше както текстът на договора, така и тайните клаузи. След падането на генералния директор Торс, най-вече поради несъгласието му с политиката на френското правителство, Тюретини го замести и стана генерален директор на Банк дьо Пари е де Пей Ба. С присъщата си енергия, интелигентност, деловитост и безскрупулност той я бе превърнал в мощен фактор на политическия живот във Франция. Според стария банкер имаше два начина една личност, издигаща се в обществото, да си създаде авторитет. В единия случай значителността на поста създаваше авторитета на този, който го заема. Това става особено често в политиката. И след падането от високата длъжност хората се учудват колко нищожен е бил самият човек, какъв илюзорен ореол му е придавала властта. Но макар и рядко, се случваше и обратното. Лицето, което заема високото място, издига със своите забележителни качества авторитета на институцията, разширява властта и влиянието й до невиждани размери. Такъв бе и новият генерален директор на финансовия гигант Банк дьо Пари е де Пей Ба Алберт Тюретини. Той вече бе един от ръководителите на финансовата стратегия на Франция. Защото от трите сили на една държава — армия, политика и финанси, може би истинският ред на значението им би бил обратният — финанси, политика, армия. Никога във Франция правителство и финанси не бяха работили в по-тясна връзка от този период. Никога в своята история Франция не бе ръководена от екип, така дълбоко свързан с индустрията и банките. Фактически на власт беше дошла военната индустрия. Самият Раймонд Поанкаре43 — премиер-министър и министър на външните работи, в близкото минало бе адвокат на фирмата Шнайдер и представляваше интересите на лотарингския филиал на Комитѐ дьо Форж. Той се зае с неукротима енергия да изгради мощния съюз между Франция, Англия и Русия с ясна и категорична насоченост срещу Германия и Австрия. Те, от своя страна, не останаха назад. Предварителната финансова и дипломатическа битка се разпростря из цяла Европа, битка за всяка страна, колкото и малка да е тя, за всяко правителство, за всеки владетел. Методите не се подбираха и предпочитано средство бяха заемите, подаръците, подкупите… Старият банкер нямаше амбициите да играе политическа роля. Той добре отчиташе значението на Банката и нейното влияние. Не че не беше амбициозен, но беше преди всичко реалист. А когато атовете се ритат, неминуемо магаретата страдат. Той не искаше да играе ролята на нещастно дръгливо магаре. Искаше само едно — да запази постигнатото и нищо повече! Това значеше да запази капиталите и контролираните предприятия. Целта беше ясна, но изпълнението й много трудно. И както често се случваше в живота му, отново бе изправен пред тежка борба. Той навреме се ориентира откъде духа вятърът и започна мобилизация на силите си още когато се появиха първите симптоми на започващата криза. Но събитията се развиха толкова бързо, че в него оставаше чувството, че е закъснял, че не е направил всичко, за да не бъде изпреварен. Първото, с което се зае, бе да събере по най-бързия начин всички вземания. Той не се изплаши никак, че щеше да изостри отношенията си с много хора — приятели, министри, политици, военни, дипломати, депутати, журналисти… Успя да си възвърне и най-малките заеми. Второто, което направи, бе да превърне наличните си капитали в злато, валута и ценни книжа. Не се поколеба да избере на коя страна да застане. За разлика от политиците той се ръководеше единствено от финансови съображения и застана на страната на по-богатите, тоест на страната на Франция, Англия и Русия. Освен това беше дълбоко свързан с Парѝ Ба и Франция. Изнесе, доколкото можа, много капитали в чужбина, като използва връзките си с малките банкови къщи. Участваше във всяка сделка, която му осигуряваше износ на капитали, даже на загуба, защото знаеше, че инфлацията върви ръка за ръка с военната подготовка и войната. Сведе до минимум активността на Банката. Не отпускаше никакви заеми, но продължаваше прекомерно да влага пари в предприятия, строежи и фабрики. Те щяха да останат, каквото и да се случи. Знаеше, че след една война, даже да е победоносна, финансовата разруха е неизбежна и трескавата, делова активност, която следва, води до невиждани възможности, но само при едно условие: ако имаш налични пари! Качествата на един банкер, според него, не се състояха толкова в печалбите при добра конюнктура, каквато бе в момента. Тогава в бранша влизаха хора, които без никакъв финансов талант печелеха, за да загубят в крайна сметка всичко. Великото качество на един банкер бе отстъплението, добре организираното отстъпление с минимални загуби, със запазване на армията, тоест капиталите. И в този основен маньовър, наречен отстъпление, Скарлатов бе всепризнат майстор. Той успя да внуши и на хората, с които бе свързан, трудността на положението. С Неделев му бе лесно. След сделката с Вегенел той му вярваше безпрекословно и се съгласяваше с всяко негово предложение. По-трудно му бе да убеди австриеца. С упоритост и много комбинации успя да го накара да доставят машините и съоръженията за двете циментови фабрики, както и тежката строителна техника. Неделев бе всецяло погълнат от голямото предприятие „Херкулес“. Там бе и неговата сила. А под ръководството на Вегенел, който имаше голям опит в планинските електроцентрали, започна изграждането на една малка, но снабдена с най-модерни турбини водноелектрическа централа. Австриецът си построи хубава удобна къща близо до строежа в боровата гора, донесе си своите тежки мебели от Виена, обзаведе я и заживя там, като рядко отиваше в София. Той изпълни може би своята мечта за спокоен живот сред природата. Бързо се приспособи към условията в страната. Така че цялата тежест на битката падна върху плещите на стария банкер. Чувстваше се отговорен не само за своите пари, но и за капиталите на клиентите си. На вложителите даваше съвети как да запазят наличното, обясняваше и обясняваше непрекъснато опасността. Някои го послушаха, други не. В този период той се освободи от много ненужни клиенти. Обичаше да има работа не толкова с богати, колкото с умни и дейни мъже. Тази дейност за увеличаване златния трезор на Банката бе въпрос на стратегия, а не на тактика. Защото Банката бе попаднала в интересна конюнктура. От една страна, след втората мароканска криза и итало-турската война в Европа се разгръщаше парична криза, а в България ставаше обратното. Народната банка уголеми златната си наличност и осигуряваше с това златно пок
43