ясна и категорична насоченост срещу Германия и Австрия. Те, от своя страна, не останаха назад. Предварителната финансова и дипломатическа битка се разпростря из цяла Европа, битка за всяка страна, колкото и малка да е тя, за всяко правителство, за всеки владетел. Методите не се подбираха и предпочитано средство бяха заемите, подаръците, подкупите… Старият банкер нямаше амбициите да играе политическа роля. Той добре отчиташе значението на Банката и нейното влияние. Не че не беше амбициозен, но беше преди всичко реалист. А когато атовете се ритат, неминуемо магаретата страдат. Той не искаше да играе ролята на нещастно дръгливо магаре. Искаше само едно — да запази постигнатото и нищо повече! Това значеше да запази капиталите и контролираните предприятия. Целта беше ясна, но изпълнението й много трудно. И както често се случваше в живота му, отново бе изправен пред тежка борба. Той навреме се ориентира откъде духа вятърът и започна мобилизация на силите си още когато се появиха първите симптоми на започващата криза. Но събитията се развиха толкова бързо, че в него оставаше чувството, че е закъснял, че не е направил всичко, за да не бъде изпреварен. Първото, с което се зае, бе да събере по най-бързия начин всички вземания. Той не се изплаши никак, че щеше да изостри отношенията си с много хора — приятели, министри, политици, военни, дипломати, депутати, журналисти… Успя да си възвърне и най-малките заеми. Второто, което направи, бе да превърне наличните си капитали в злато, валута и ценни книжа. Не се поколеба да избере на коя страна да застане. За разлика от политиците той се ръководеше единствено от финансови съображения и застана на страната на по-богатите, тоест на страната на Франция, Англия и Русия. Освен това беше дълбоко свързан с Парѝ Ба и Франция. Изнесе, доколкото можа, много капитали в чужбина, като използва връзките си с малките банкови къщи. Участваше във всяка сделка, която му осигуряваше износ на капитали, даже на загуба, защото знаеше, че инфлацията върви ръка за ръка с военната подготовка и войната. Сведе до минимум активността на Банката. Не отпускаше никакви заеми, но продължаваше прекомерно да влага пари в предприятия, строежи и фабрики. Те щяха да останат, каквото и да се случи. Знаеше, че след една война, даже да е победоносна, финансовата разруха е неизбежна и трескавата, делова активност, която следва, води до невиждани възможности, но само при едно условие: ако имаш налични пари! Качествата на един банкер, според него, не се състояха толкова в печалбите при добра конюнктура, каквато бе в момента. Тогава в бранша влизаха хора, които без никакъв финансов талант печелеха, за да загубят в крайна сметка всичко. Великото качество на един банкер бе отстъплението, добре организираното отстъпление с минимални загуби, със запазване на армията, тоест капиталите. И в този основен маньовър, наречен отстъпление, Скарлатов бе всепризнат майстор. Той успя да внуши и на хората, с които бе свързан, трудността на положението. С Неделев му бе лесно. След сделката с Вегенел той му вярваше безпрекословно и се съгласяваше с всяко негово предложение. По-трудно му бе да убеди австриеца. С упоритост и много комбинации успя да го накара да доставят машините и съоръженията за двете циментови фабрики, както и тежката строителна техника. Неделев бе всецяло погълнат от голямото предприятие „Херкулес“. Там бе и неговата сила. А под ръководството на Вегенел, който имаше голям опит в планинските електроцентрали, започна изграждането на една малка, но снабдена с най-модерни турбини водноелектрическа централа. Австриецът си построи хубава удобна къща близо до строежа в боровата гора, донесе си своите тежки мебели от Виена, обзаведе я и заживя там, като рядко отиваше в София. Той изпълни може би своята мечта за спокоен живот сред природата. Бързо се приспособи към условията в страната. Така че цялата тежест на битката падна върху плещите на стария банкер. Чувстваше се отговорен не само за своите пари, но и за капиталите на клиентите си. На вложителите даваше съвети как да запазят наличното, обясняваше и обясняваше непрекъснато опасността. Някои го послушаха, други не. В този период той се освободи от много ненужни клиенти. Обичаше да има работа не толкова с богати, колкото с умни и дейни мъже. Тази дейност за увеличаване златния трезор на Банката бе въпрос на стратегия, а не на тактика. Защото Банката бе попаднала в интересна конюнктура. От една страна, след втората мароканска криза и итало-турската война в Европа се разгръщаше парична криза, а в България ставаше обратното. Народната банка уголеми златната си наличност и осигуряваше с това златно покритие на най-високото банкнотно обращение от създаването на България, каквото досега не бе достигано. Стопанският живот цъфтеше. Неимоверно нараснаха и натрупванията в частния банков сектор. В момента България бе този състезателен жребец, на когото залагаха всички. Стабилна икономика, уредена държава, силна армия, дисциплиниран, работлив народ, висока продуктивност на селското стопанство, добър износ. Всички бяха сигурни, че в бъдещия конфликт победата ще е на страната на България. Ето защо без страх чуждият капитал се стремеше да вложи колкото се може повече инвестиции в българската икономика, стремяха се да дадат заеми. Този период от бурното развитие на българското стопанство стана известен под названието „Златното петнадесетилетие“. Така че акцията на банкера Скарлатов бе временна, краткотрайна, биеща твърде далечна цел — при аварийна ситуация да запази и увеличи златния трезор. Иначе той с нищо не намали дейността си в инвестиране на капитали за индустрията. И в общи черти той успя да проведе отстъплението. Сделката със златото привърши по-бързо, отколкото бе очаквал.