— Аз нямам нищо общо с тази работа!
— Продължете, Динев, продължете…
— Когато проверихме кои висши офицери в този период са били изпратени на задгранична командировка, за беля, във Виена сте били само Вие…
— Като главен интендант на войската аз имам право да сключвам сделки!
— И това знаем… Но Вие сте действали от името на едно събирателно дружество с ограничена отговорност. Знае се и инициаторът. Не се бойте, не сте Вие главата…
— Щом го знаете, трябва ли да Ви припомня, че нагазвате в тресавище, откъдето няма да се измъкнете… Има и по-силни от Вас!…
— Тия закани ще изплашат страшно Парѝ Ба и Шнайдер…
— Даже и да съм участвал в тази сделка, къде е вината?
— Щом бързате, ще Ви кажа. Цялата сделка е извършена не с парите на заема от 1909 година, сключен с австрийските Винер Банкферайн, Лендербанк и Юнион Банк, а с чисто злато от заемите, дадени от Банк дьо Пари е де Пей Ба. Тези пари са отпуснати за сключване на военни доставки, но само с Шнайдер и с никой друг! Това е углавно престъпление, генерале! То се наказва жестоко както в цивилизованите, така и във варварските страни. Вие сте си позволили да харчите чужди пари, френски пари, и да ги давате за усилване на австрийската военна индустрия! Сега разбрахте ли?
Стоев мълчеше. Той само приглаждаше оределите си коси. Най-после заговори:
— Вие, Ваше Превъзходителство, съобщихте ли им името на офицера?
— Не още, генерале… Не още… Но и аз съм подчинено лице. Сами разбирате, че трябва да изпълня своя дълг!
— Цялата каша забърка този горе… — Стоев посочи с пръст към тавана. — Аз бях само изпълнител!
— Разбирам, така е, но те не се интересуват от този горе, а от офицера хикс. Защото чрез него ще ударят цялата банда начело с шефа й.
— Вие няма да позволите да ме принесат в жертва, нали, Ваше Превъзходителство? Това е вопиюща несправедливост!
— Мъчно ми е за Вас, генерале. С толкова пълзене, унижения стигнахте така мечтания чин… А сега, в някоя мъглива утрин на разсъмване, пред строените в каре полкове на обширните поляни в „Лагера“, дебел, свиреп фелдфебел с кръвясали от пиянство очи ще счупи сабята Ви на две и с грубите си мръсни пръсти ще отпори генералските Ви пагони под рева на барабаните и радостното ликуване на всички присъстващи!… А какво остава от един генерал, като му свалиш униформата? Застаряващ мъж по бели гащи и нищо повече!
— Повярвайте ми, не съм виновен! Други лапаха, а аз ще отговарям!…
— Такъв е животът, не можем да го променим! Погледнете философски на случая!…
От генерала не бе останало нищо. Това бе един уплашен мъж с бледо, плувнало в пот лице, с прилепнали мокри коси и треперещи ръце.
— Има ли някаква надежда за мен, Ваше Превъзходителство?
— Зависи… Отнехте ми много време. Сбогом!
— Аз съм готов да направя всичко за Вас!
— Така ли? Може би ще ми се закълнете във вярност?! Впрочем за кой път?…
— Готов съм!
— Жалко, нямам на разположение Евангелие… Динев, отведете в стаичката генерала. Дайте му хартия, повече хартия, мастило и пера… Бих го посъветвал особено да наблегне на комисионните, които е взел Онзи горе… Но не трябва да забравя и себе си, нито пък най-малкия участник! След като подпише авторския текст, ние ще го освободим до вечерта, за да донесе цялата документация, която притежава той, ортаците му и архивите на министерството. Чак след това можете да го почерпите с чаша коняк и да го изпратите по живо, по здраво. Сега, на работа!…
Глава пета
Краят на седмицата бе единственото време за почивка на стария банкер и той винаги с радост очакваше затварянето на Банката в събота. От този момент до понеделник сутрин времето всецяло му принадлежеше — за размисъл, почивка и събиране на сили. Но в последно време и това малко удоволствие му бе отнето. Той се бе надявал, че с напредване на възрастта, благодарение на огромния си опит да работи все по-малко и по-малко ще бъде зает. Но вместо това той работеше дори повече, отколкото на младини, и товарът му от ден на ден растеше. Тази събота вечер също не можа да заспи. Въртя се дълго в леглото и след полунощ се принуди да светне лампата. Работата му се състоеше не толкова да седне пред бюрото над някоя папка, а да мисли, упорито да мисли и претегля всички обстоятелства. Този път не се касаеше пряко до Банката. Но въпросът, върху който се бе съсредоточил по поръчение на Парѝ Ба, и лично на Тюретини, беше от изключителна важност. Касаеше се до нов външен заем, абсолютно необходим на Царя и Правителството за бъдещата война. Още през 1911 година подписването на договора бе предстоящо. Министърът на финансите, опитният Теодор Теодоров, заедно с министър-председателя Иван Евстатиев Гешов — човек с изявени финансови дарби — търпеливо и целенасочено водеха преговорите. Работите бяха толкова напреднали, а заемът толкова безспорен, че бе сключен предварителен договор за военни доставки с фирмата Шнайдер. Под ръководството на Тюретини заемната политика на Парѝ Ба се бе променила напълно. Вместо унизителните за една нация гаранции, засягащи суверенитета на страната, банката бе възприела в съгласие с френското правителство тезата на Тюретини за негарантираните заеми. Самият Морис Палеолог работеше в България в полза на заема в тясна връзка с българското правителство. Той официално заяви, че счита практиката на гарантираните външни заеми за напълно отхвърлена. С това изявление на Палеолог Франция се отказа от досегашната си система на заемна зависимост, в която вече десетилетие държеше България. И това според стария банкер бе нещо ново. Може би към тази политика ги бяха подтикнали негарантираният заем от Винер Банкферайн и заемът за независимост от Русия, сключени през 1909 година. Те бяха повдигнали самочувствието на България. Сега предстоеше нов двестамилионен външен заем от Парѝ Ба при една ниска лихва от 4,5 процента. Старият банкер не бе участвал в осъществяването му, но знаеше достатъчно за развитието на преговорите. В този период той бе насочил усилията си главно към предпазване на своята банка и към договора с Вегенел. По принцип смяташе, че въпросът е решен. Изненада се, когато получи първите тревожни запитвания от Тюретини. Малко му беше нужно, за да разбере ситуацията, в която бе изпаднало българското правителство. Предстоеше война. Бяха необходими пари, за да се закупи оръжие и боеприпаси. Беше въпрос на дни. И изведнъж екипът на Поанкаре, дошъл на власт през януари 1912 година, сложи вето върху заема. Не го отхвърли официално, просто спря преговорите. Грубо разясни на Парѝ Ба и Тюретини, че заемът ще зависи от политическия курс на България. Старият банкер очакваше такава реакция от страна на Френското правителство. А то бе съставено от умни, опитни финансисти. Българското правителство и Царят се изненадаха, но не се разтревожиха много. Счетоха, че е някаква обикновена финансова игра, пазарлък, за изтръгване на нови облаги, нещо в реда на нещата. Времето напредваше, мина месец март, дойде април, а пари нямаше. Тогава започнаха да притискат стария банкер. Първо министърът на финансите Теодоров има дълъг разговор с него. После министър-председателят. Цар Фердинанд на няколко пъти му прати покани за различни приеми. Явно, целта му бе да се срещне със Скарлатов. Той по един или друг начин отказваше, като се оправдаваше главно с лошото си здравословно състояние. Но ето в петък получи лична покана от цар Фердинанд да го посети в Двореца. Поканата бе груба и повече приличаше на заповед. Това бе едната страна на въпроса. Втората по-голяма опасност идваше от шифрованото писмо, изпратено по специалния куриер на генералния директор Тюретини. Писмото бе дълго и подробно. В него тревожно се анализираше външната политика на България, сключването на Балканския съюз, насочен срещу Турция. А важният фактор в този съюз е България. Макар че той се изграждаше под егидата на Русия — главния съюзник на Франция, — това за Поанкаре не беше достатъчна гаранция. Той не беше убеден, че руската дипломация не се мами по отношение на България, и по-точно по отношение на големия актьор и въжеиграч Фердинанд. Сега той разиграваше новата роля на потомствен славянин, върл привърженик на Православието и се кълнеше във вечна любов към Русия, защото това му бе изгодно. Според банкера цар Фердинанд не бе лишен нито от дипломатически, нито от финансов усет. Пример за това бе начинът, по който се разпореждаше с личното си състояние. Той бе богат и от ден на ден ставаше все по-богат. Все пак не го напускаше мисълта, че в този човек, въпреки финансовите му и политически завоевания, имаше нещо дребно, бакалско. Главната му игра се състоеше в това да използва противоречията между великите сили. Тук той се смяташе за ненадминат майстор. Самомнението му бе огромно и се поддържаше и разпалваше от блюдолизците и ласкателите, с които се бе заобиколил. Но не можеше да не отчете безспорните му постижения — обявяването независимостта на България, титлата цар, под