о до Банката. Но въпросът, върху който се бе съсредоточил по поръчение на Парѝ Ба, и лично на Тюретини, беше от изключителна важност. Касаеше се до нов външен заем, абсолютно необходим на Царя и Правителството за бъдещата война. Още през 1911 година подписването на договора бе предстоящо. Министърът на финансите, опитният Теодор Теодоров, заедно с министър-председателя Иван Евстатиев Гешов — човек с изявени финансови дарби — търпеливо и целенасочено водеха преговорите. Работите бяха толкова напреднали, а заемът толкова безспорен, че бе сключен предварителен договор за военни доставки с фирмата Шнайдер. Под ръководството на Тюретини заемната политика на Парѝ Ба се бе променила напълно. Вместо унизителните за една нация гаранции, засягащи суверенитета на страната, банката бе възприела в съгласие с френското правителство тезата на Тюретини за негарантираните заеми. Самият Морис Палеолог работеше в България в полза на заема в тясна връзка с българското правителство. Той официално заяви, че счита практиката на гарантираните външни заеми за напълно отхвърлена. С това изявление на Палеолог Франция се отказа от досегашната си система на заемна зависимост, в която вече десетилетие държеше България. И това според стария банкер бе нещо ново. Може би към тази политика ги бяха подтикнали негарантираният заем от Винер Банкферайн и заемът за независимост от Русия, сключени през 1909 година. Те бяха повдигнали самочувствието на България. Сега предстоеше нов двестамилионен външен заем от Парѝ Ба при една ниска лихва от 4,5 процента. Старият банкер не бе участвал в осъществяването му, но знаеше достатъчно за развитието на преговорите. В този период той бе насочил усилията си главно към предпазване на своята банка и към договора с Вегенел. По принцип смяташе, че въпросът е решен. Изненада се, когато получи първите тревожни запитвания от Тюретини. Малко му беше нужно, за да разбере ситуацията, в която бе изпаднало българското правителство. Предстоеше война. Бяха необходими пари, за да се закупи оръжие и боеприпаси. Беше въпрос на дни. И изведнъж екипът на Поанкаре, дошъл на власт през януари 1912 година, сложи вето върху заема. Не го отхвърли официално, просто спря преговорите. Грубо разясни на Парѝ Ба и Тюретини, че заемът ще зависи от политическия курс на България. Старият банкер очакваше такава реакция от страна на Френското правителство. А то бе съставено от умни, опитни финансисти. Българското правителство и Царят се изненадаха, но не се разтревожиха много. Счетоха, че е някаква обикновена финансова игра, пазарлък, за изтръгване на нови облаги, нещо в реда на нещата. Времето напредваше, мина месец март, дойде април, а пари нямаше. Тогава започнаха да притискат стария банкер. Първо министърът на финансите Теодоров има дълъг разговор с него. После министър-председателят. Цар Фердинанд на няколко пъти му прати покани за различни приеми. Явно, целта му бе да се срещне със Скарлатов. Той по един или друг начин отказваше, като се оправдаваше главно с лошото си здравословно състояние. Но ето в петък получи лична покана от цар Фердинанд да го посети в Двореца. Поканата бе груба и повече приличаше на заповед. Това бе едната страна на въпроса. Втората по-голяма опасност идваше от шифрованото писмо, изпратено по специалния куриер на генералния директор Тюретини. Писмото бе дълго и подробно. В него тревожно се анализираше външната политика на България, сключването на Балканския съюз, насочен срещу Турция. А важният фактор в този съюз е България. Макар че той се изграждаше под егидата на Русия — главния съюзник на Франция, — това за Поанкаре не беше достатъчна гаранция. Той не беше убеден, че руската дипломация не се мами по отношение на България, и по-точно по отношение на големия актьор и въжеиграч Фердинанд. Сега той разиграваше новата роля на потомствен славянин, върл привърженик на Православието и се кълнеше във вечна любов към Русия, защото това му бе изгодно. Според банкера цар Фердинанд не бе лишен нито от дипломатически, нито от финансов усет. Пример за това бе начинът, по който се разпореждаше с личното си състояние. Той бе богат и от ден на ден ставаше все по-богат. Все пак не го напускаше мисълта, че в този човек, въпреки финансовите му и политически завоевания, имаше нещо дребно, бакалско. Главната му игра се състоеше в това да използва противоречията между великите сили. Тук той се смяташе за ненадминат майстор. Самомнението му бе огромно и се поддържаше и разпалваше от блюдолизците и ласкателите, с които се бе заобиколил. Но не можеше да не отчете безспорните му постижения — обявяването независимостта на България, титлата цар, подобряване на отношенията с Русия, блестящия в момента Балкански съюз. Той недвусмислено обявяваше бъдещата война за предварително спечелена. Международният авторитет и престиж на България бяха нараснали значително, а оттук и стремежът на великите сили да я привлекат към своите сфери на влияние. Да, този човек имаше неимоверен успех и късметът му бе в своя зенит. Всички разсъждения на банкера се свеждаха до това дали този успех се дължи на личните му качества или на обстоятелствата?… В момента обстоятелствата за България бяха необикновено благоприятни. Въпреки спонтанната си неприязън към Фердинанд, той отчиташе и качествата му на държавник. Две неща го тревожеха: главозамайването от успехите и неговото интригантство. Той бе убеден, че Фердинанд е от тия хора, за които може би думата лекомислен не е най-точната, но все пак бе доста вярна. Започнеха ли една игра, такива хора не знаеха кога да спрат и я играеха вече заради самата игра, докато загубят всичко. Скарлатов не бе нито против Балканския съюз, нито против войната срещу Турция. Тази евентуална война имаше своите морални оправдания за обединение на цялата българска общност. Тя единствено можеше да осъществи националните идеали на целия български народ. Но Фердинанд според банкера не приличаше на тия вождове, които народите издигаха в решителния момент. Този човек твърде много поставяше себе си, своята личност над всички останали. И тъкмо това тревожеше Скарлатов. Не вярваше, че Фердинанд имаше необходимите качества, за да осъществи тази велика за българската нация историческа цел. Той бе чужденец в страната и такъв щеше да си остане. В света се бе създало мнението за него като за хитър владетел. Все повече и повече се прокрадваше в европейската преса прозвището „лисицата“ Фердинанд. Но колкото и да е хитра лисицата, тя винаги ще остане по-слаба от вълците. Новоназначеният австроунгарски дипломатически представител в България граф Тарновски бе деен и умен дипломат, който бързо установи лични връзки с Царя и приближените му. Самият Фердинанд съвсем не смяташе да изостря отношенията си с Австрия. Някъде дълбоко в неговата същност симпатиите му бяха на нейна страна. Новият министър-председател на Франция Поанкаре бе прагматик до мозъка на костите. Той разбра, че играта на Фердинанд е между Русия и Австрия. Никак не бе в полза на Франция и смазването на Турция, където бяха вложени толкова много средства. В държавния дълг на Турция лежаха милиарди златни франкове. Ето защо, след като спря преговорите за заема, той изчакваше, за да си изясни докрай намеренията на Фердинанд. За никой в света не беше тайна, че в момента не българското правителство, не Парламента, не партиите, а само Фердинанд еднолично решаваше политиката на България. Наложеното от Поанкаре вето на договора може би не бе най-добрият начин, за да узнае истината, тъй като изостряше отношенията си с най-важния съюзник в бъдещия конфликт — Русия. Но това бе единственият начин и той с присъщата си решителност го възприе. Тюретини подробно уведомяваше стария банкер за създалата се обстановка и искаше на всяка цена той да се срещне с Царя, а най-важното да разбере отношението му към Австрия. Скарлатов не обичаше никак да бъде поставян в положение да избира между лоялността към Фердинанд и към Парѝ Ба. Не обичаше, но го принуждаваха. Затова не спеше и мислеше как да осъществи поставената му задача. Но избор нямаше. Не му оставиха и време. Той прие поканата от цар Фердинанд за среща и я определи във възможно най-късния час — неделя вечерта. Не очакваше нищо добро от свиждането. Беше уморен, изтощен и отпаднал. Чувстваше се смазан. И вместо както друга сутрин да стане, той продължаваше да се излежава в тясното си легло и да мисли. Главата му тежеше и го болеше. Тази сутрин за пръв път усети, че добре би било да има до себе си близък човек… Когато стана, с него за пръв път се случи нещо, което никога не бе изпитал. Изведнъж главата му се замая, пред очите му притъмня и той се стовари обратно на леглото. Удари се зле в нощната масичка. Сърцето му лудо започна да бие и му се пригади. Така старият банкер лежеше безпомощен в леглото и чувстваше колко е близък краят. Съвзе се трудно. Първо му се проясни мисълта. Успокои се и сърцето му. Не извика никого. Не искаше да го заварят домашните в това положение. С усилие на волята той успя да приседне на края на леглото, но не смееше да мръдне главата си, наведена към пода, защото чувстваше, че всеки момент всичко може да се повтори наново. Лека-полека попривдигна глава и внимателно се изправи на крака. Чак тогава позвъни на Никола да влезе в стаята му.