Както винаги, седна на закуска в трапезарията с Туше Динев. Не яде нищо, а бавно пиеше от обемистата си порцеланова чаша с дебели стени гъстото, силно, черно кафе. Туше Динев познаваше състоянията на стария банкер. В такъв момент бе по-добре да мълчи и мълчеше. Скарлатов отново напълни от каната чашата с кафе. Сърбаше механично, погълнат от мислите си. И въпреки изпитото голямо количество, главата му не се проясни. Все още не смееше да движи рязко шията си. Така той седеше пред масата — блед, замислен и мълчалив. Туше Динев разбра, че нещо става със здравето на банкера. В годините, прекарани в тази огромна богата къща, където не му липсваше нищо, той почти не се замисляше за бъдещето. Животът тук и работата в Банката протичаха в определен неизменен ред. Туше Динев боготвореше стария банкер и оттук логически произтичаше чувството му, че банкерът е безсмъртен. Тази сутрин обаче за пръв път се прокрадна тревожната мисъл, че и той е човек, че е стар и вероятно, както всеки на тоя свят, и той ще умре. Само да не е скоро, само да не е скоро… си каза той. Вече не смееше да хвърли макар и бегъл поглед към стареца. И както винаги се случва с хората, зависещи изцяло от дадена личност, мъчителният страх какво ще стане с него се превръщаше в паника. Знаеше, че отношенията между баща и син са такива, че едва ли младият Скарлатов ще поеме Банката. Тогава? Кой щеше да обърне внимание на сирака-емигрант? Както луната светеше с чужда светлина, озарявана от слънцето, така и Туше Динев блестеше, благодарение ума, богатството и силата на банкера. В тия години той си бе спечелил омразата на доста хора, защото работата му в Банката бе от полицейско естество и караше хората да се боят от него. Ако се случеше нещо със стареца, знаеше, че щяха да го разкъсат и смажат напълно. Туше Динев не беше само изпълнител. Той имаше своите качества и знаеше това. Но какво са качествата на беден човек без връзки, ако той е заобиколен от омразата на всички?! Банката щеше след смъртта на Скарлатов неминуемо да се разпадне. Щяха да дойдат други хора. Може би Неделев?… Но той бе толкова студен, така пресметлив, че щеше спокойно да го изхвърли, без да му трепне окото. Вероятно в угода на тези, които по един или друг начин си бяха изпатили от упоритата дейност на Динев да събира сведения за всичко и всеки, и то най-долното, най-скритото в човека. Вярно е, имаше спестени пари… Нямаше да умре от глад! Но това ли щеше да бъде краят на блестящата дейност в Търговската банка Скарлатов?! Такова бъдеще не само не го радваше. То бе смърт за него. Тук и само тук той чувстваше, че прави нещо, че има власт над хората, макар и посредством банкера. И чак сега, тази сутрин, той напълно осъзна какво значеше за него този богат старец.