В стаята Борис се огледа за децата, но ги нямаше. Матов разбра и каза:
— Дай си пелерината и седни. Децата не са тук, а в Русия, при майка ми. Настъпиха известни промени в живота ми. Старият генерал умря… Ирина реши да ги прати при майка ми. Там ще са по-добре, а и тя ги обича и ще им даде добро образование. Ние сме си все така бедни…
Борис огледа стаята. Тя служеше за всичко — и кабинет, и спалня, и всекидневна. Имаше една врата към някакво малко помещение, където бе кухнята. Голяма дървена маса заемаше средата на стаята. Над нея се спускаше газена лампа с абажур. В средата на масата вреше самовар. По стените висяха портрети на мъже, жени и деца в дървени рамки — някои от тях с изрязани орнаменти, както ги правеха в Русия. Една сабя и един старинен револвер, също окачени, показваха миналите занимания на Матов. Отсрещната стена беше цялата заета от рафтове, сковани от рендосани дъски, с много книги — единственото богатство на Матов. Над леглото бе сложил голям портрет на Толстой по рубашка, с буйна побеляла брада, с палци, пъхнати в кожения колан, и очи в хлътналите орбити, които гледаха строго и изпитателно. Беше топло и уютно по руски.
— Съжалявам, че децата ги няма — каза Борис, — но това е за тях.
Ирина пое пакетите и ги разгъна. Искрено се зарадва.
— Ще ги пратя по някой…
Борис й подаде кораловата брошка. Тя се изчерви като малко момиче.
— Но защо?…
— Ирина, знаете ли колко е приятно да доставяш радост преди всичко на себе си… Повярвайте ми!
— Вярвам Ви, Борисе.
— А това е за теб… Трябваше да поръчам да изгравират надпис върху писалката: „На фелдмаршал Матов — победителя в Македония — от христолюбивото войнство!“
Предвидливо Скарлатов бе купил и две шишета мастило. Той демонстрира как се пълни резервоарът, а после му я подаде. Матов слушаше, без да мигне, и внимателно следеше ръцете на Борис. Взе един чист лист бяла хартия и седна да пише.
— Недей натиска… Съвсем леко движи перото по хартията…
След като няколко пъти нанесе подписа си, Матов изрисува изречението: „Борис Скарлатов е голямо прасе, а и аз не съм по-добър!“ Той се усмихна и каза:
— Но това е удивително!…
— Перото е златно, а пръстенчето на капачката също, корпусът е от оникс — обясни Борис.
— Удивително е не златото, а това, че можеш да пишеш с мастило, където и да се намираш. Разбираш ли, навсякъде!…
— Ако имах повече пари, бих ти купил от новите пишещи машини „Ремингтон“. Прекрасни са!
— Знам. Толстой има такава.
— А не може ли ти да имаш нещо, което Толстой да няма?
— Да. Например автоматична писалка. Той пише с перо и мастило.
— Нека го оставим на мира. Интересуваш ме ти!
— Щом аз те интересувам, ще трябва да слушаш за Толстой. Знаеш ли, Борисе, това лято бях при него. Живях в едно село близо до Ясна поляна две седмици и почти всеки ден той идваше при нас. Всичко, каквото съм правил досега, е било глупост!…
— Романът ти за Сръбско-българската война е чудесен!
— Не! Това беше грешна насока. Ако още пиша, ще пиша по съвсем друг начин! Ще пиша за истината, от която се нуждаят хората!…
Матов толкова се бе разпалил, че удари с юмрук по масата. Самоварът се заклати застрашително.
На външната врата се почука. Ирина изтича. Влязоха Брезов и една млада жена — миниатюрна като момиче. Брезов бе напълнял. Гръдният му кош издуваше редингота, а късата му шия сякаш бе станала още по-къса и мощна. Имаше брадичка и мустаци. На Скарлатов му се стори като дегизиран. Но откритият смел поглед на светлите му очи и русата коса, вчесана на път, бяха на стария мил приятел от Женева. Двамата се прегърнаха. Брезов остави пакетите на масата.