А в това време Туше Динев, облечен празнично, след като купи от една сладкарница пасти и бонбони за децата на тетин си Тано, се запъти към фурната. Там, сред семейството на единствения си оцелял роднина, сред комшиите му — повечето бежанци от Македония — той се чувстваше като в своето племе. Облеклото му, подаръците, които носеше, състраданието към беднотията им, бяха изградили един ореол, малък, беден, махленски, емигрантски ореол около личността му. Но само там той чувстваше, че е направил нещо в живота, че уважението, с което бе заобиколен, е истинско. Затова той обичаше толкова много тези неделни гостувания. Винаги имаше нещо изпечено във фурната — било македонски овнешки гювеч, било понякога цяло агне. Слагаха Динев на централното място на софрата, а след обилния обяд идваха комшиите един по един да го видят, да поговорят с него, да си разкажат дертовете, да поискат акъл или просто да си поприказват за бъдещето, какво ще стане с тях, след като се освободи Македония, а накрая и да си попеят старите родни песни. Годините, минали в емиграция, отдалечеността, по странната особеност на съзнанието да митологизира всичко, което не е пред очите им, превръщаха бедните забравени чукари в обширни плодородни полета, малките рекички и поточета в огромни плавателни реки, изпълнени с риба, схлупените им къщички от плет, замазани с кал, едва подаващи се над земята, в дворци, блатата в кристални езера, а живота там — незабравим и великолепен.
Но когато той навлезе в бедняшкия квартал, внезапно спря. Отново тази тревожна мисъл за близката смърт на банкера започна да измъчва съзнанието му. Разбра, че този неделен обяд при тетин му Тано ще бъде мъчителен за него. Но какво да прави?… Тогава изведнъж реши да отиде при младия Скарлатов. Пое обратния път отначало с умерен ход, после все по-бързо и по-бързо. Само да го завари вкъщи, повтаряше си той, сякаш там, при сина, щеше да намери облекчение на страха за бащата.
В този скучен неделен ден младият Скарлатов се бе излегнал на дивана и четеше един моден френски роман от Пол Бурже. Изненада се, когато на вратата му се почука и влезе разстроеният Туше Динев.
— Да не е изгоряла Банката?…
— Баща Ви никак не е добре.
Борис стана от дивана.
— Какво се е случило?
— Засега нищо особено…
— Значи е здрав?
— Външно, да.
— Оставете пакета, Динев, и седнете. Обяснете ми по-спокойно.
— Тази сутрин беше много блед.
— Той никога не е бил червендалест.
— Стори ми се на два пъти залитна. Не може да пази равновесие.
— Това е друго нещо. А защо дойде при мен? По-добре беше да извикаш лекар.
— Какво говорите, господин Скарлатов! Ако доведа лекар, къщата няма да ме побере. Баща Ви мрази лекарите. Здравата ги мрази! Веднъж каза, че те са убили майка Ви…
— Не му липсва изобретателност!
— Простете, че дойдох при Вас, но Вие сте единственият човек, който може да му въздейства.