— Аз не съм изпращал Туше Динев при теб.
— Знам. Но съм му благодарен, че ме уведоми за някои неща, които не съм предполагал.
Старият банкер, за разлика от друг път, не изпита гняв към Туше Динев. Наистина той бе действал без негово знание, нещо, което банкерът строго наказваше. И все пак тази самоинициатива сега не го разсърди. Даже изпита чувство на признателност към Динев. Той дръпна панделката и някъде иззвъня звънче. Влезе Никола.
— Да дойде веднага при мен Динев!
— Няма го — каза Никола.
— Хитро е това куче. Щом види тоягата, подвива опашка и изчезва.
— Моля те, обещай ми, че няма да го закачаш.
Баща му се усмихна.
— Познава ме добре. По-добре от Баязид. Ще се появи, щом ми мине… Бъди спокоен! Ще изпиеш ли едно кафе с мен?
— Защо не.
— Никола, нека Донка приготви две силни кафета!
Малко по-късно баща и син седяха в салона и пиеха кафе.
— Не разбрах дали ще ме вземеш със себе си в Двореца? — попита Борис.
— Щом настояваш… Въпреки че няма да ти бъде много интересно.
— А ти лично искаш ли да дойда?
— Така направо е неучтиво да питаш, но ще ти отговоря. Да! Желая да бъдеш с мен! А аз на свой ред ще те попитам: ти искаш да дойдеш не от любопитство, нали, а заради мен?…
— А това учтиво ли е от твоя страна? Да, разбира се, идвам заради теб!
— Винаги съм се стремял да отгатна тия скрити пружини, които карат хората да правят или искат това, а не онова… Какво те доведе тук? Страх те е за мен?
— Не, разбира се. Аз не съм Туше Динев.
— Тогава може би съжаление?
Младият Борис се извърна към баща си. Последният го гледаше със свойствения си малко насмешлив начин, така добре подчертаван от кривогледото му око.
— Не те и съжалявам. Ти си от хората, които никой на този свят не може да съжалява. Обратното — да те мрази, да! Но това е и твоята гордост…
— Вярно си отгатнал. Тогава не разбирам…
Младият Борис пак погледна стария човек в сивите му очи. Сега лицето му бе сериозно и никак, никак не изглеждаше насмешливо…
— Не. Не е от любов — каза Борис. — И ти добре знаеш, че такова чувство към теб не съм изпитвал.
— Знам. Мислил съм и по тия неща… И съм стигнал до убеждението, че чувството на любов към най-близките се заражда рано, твърде рано, може би още в първите мигове от живота на човека. Сигурно затова любовта към майката се запазва завинаги, докато бащата трябва да я извоюва. Аз не направих това и го знам. Не се оправдавам, но и не съжалявам. По тоя начин ти стана напълно самостоятелен, което е основата на свободната личност!… Все пак ти не ми отговори на въпроса…
— Искам да бъда с теб, когато не си добре! От чувство на справедливост. Не отричам, че е имало моменти, когато дълбоко съм те ненавиждал и съм искал да те видя унизен. Но като те сравнявам с останалите хора, не мога да не оценя превъзходството на ума ти. Затова не искам да издевателстват над тебе, да те видя повален в прахта, където да те ръфат псетата… Може би обяснението не е съвсем точно и да не ме задоволява, но толкова мога да кажа засега!…
— Горе-долу е вярно… Така и предполагах, но и това е нещо за мен…
Старият банкер извади от джоба на жилетката големия си красив, златен часовник, с инкрустации на капака, специално изработен от фирмата Брегет. После затвори капака и стана.
— Време е да тръгваме…
Баща и син Скарлатови влязоха в Двореца не от официалния вход, а от портата до караулното помещение. Трябваше да почакат, докато дойде дежурният адютант на Царя — един рус момък с голобрадо лице, строен, с тънка талия. Старият банкер си помисли, че за такива в народните песни се казва кръшен стан. Адютантът се учуди, че бяха двамата Скарлатови, но нищо не каза. Поведе ги по мраморната стълба. Огромните кристални огледала отразяваха всяка подробност от фигурите им. Той бе доволен от външния вид както на себе си, така и на сина си. Офицерът учтиво ги покани да седнат в малкия салон пред кабинета на Царя. Забави се прекалено дълго, но банкерът не се учуди. Това бе също част от играта. Старецът заоглежда обстановката. Разбираше от мебели и стилове. Оцени веднага красотата и стойността им. Странно, мислеше си банкерът, че той има безспорен вкус към красивите предмети. Бе чувал, че се заобикаля и с красиви, напети, преди всичко руси адютанти, като този, който ги посрещна. Слуховете, които се носеха за отношенията му с тях, изглежда не му навреждаха много. Беше успял да внуши на народа, че владетелите имат право на подобни човешки слабости.