— Негово Величество ви очаква.
Адютантът широко отвори тапицираната с кожа и позлатени кабари врата и се отмести с елегантна стъпка встрани, за да минат двамата Скарлатови. После тихо я затвори след тях.
Озоваха се в обширен кабинет, който старият банкер познаваше още от времето на Александър Батенберг. Но нищо не бе останало в него от онова славно време. В тоя кабинет всеки тогава можеше да влезе и с повод, и без повод. Понякога тук се събираха офицери с кални ботуши или цивилни мъже в обикновено облекло на приятелски мъжки гуляи, без етикеции, сякаш не са в дворец, а на поход. Аскетизъм и военна наредба лъхаше от всичко в тоя кабинет тогава, включително и миризмата на силен тютюн, влажна кожа и сбруи на коне. Като прибавиш и приветливостта, младежката красота и доброта, вроденият аристократизъм и любезност на хубавия Княз, впечатлението оставаше за цял живот, като за нещо весело, радостно и пролетно. А сега кабинетът приличаше повече на дамски будоар, с много мебели и безброй дреболии, макар и изящни, но отвличащи погледа. Преобладаваше червеният цвят. Един огромен бюст на самия Фердинанд стоеше на централно място, а зад бюрото му, върху стената, имаше също такъв портрет в три четвърти, където царската особа бе накичена с всички възможни ордени, панделки, пръстени, акселбанти и приличаше повече на унгарски хусар от някоя оперета. Всичко това мина през ума на стария банкер, защото Негово Величество, навел глава над огромното бюро, претрупано с дребни скъпи неща, пишеше нещо. Погълнат всецяло от работата си, той не бе чул влизането им… Какво ли си шари по хартията, запита се старецът, защото знаеше отлично, че този път актьорът бе решил да ги посрещне именно като страшно делови мъж, смазан от работата си за благото на народа. И за сетен път се изненада какъв предвзет и слаб актьор е всъщност Фердинанд. Банкерът небрежно се облегна на тънкия си бастун, една поза, която бе толкова често виждал навремето в Лондон от прочутите британски денди. Лицето му бе спокойно и особено насмешливо. Младият Борис, който за пръв път виждаше Владетеля в неговия дом, възприе същата пренебрежителна стойка като баща си, застанал малко по-назад, но любопитството му бе голямо. Така и тримата в кабинета дълго време мълчаха. Скарлатов с нищо не даде повод да се забележи, че е нетърпелив и недоволен. Напротив, от минута на минута спокойствието му растеше, докато човекът зад бюрото явно не издържаше тишината. Тактиката на банкера бе да му развали удоволствието от очаквания ефект. Беше твърдо решил да не се учудва, нито стряска, както блюдолизците правеха, за да се харесат.
Когато Фердинанд вдигна глава и погледна към тях, първото впечатление на Борис бе колко това лице не е българско!… Той никога не беше срещал такова лице дори в чужбина. Сякаш притежателят му бе от друга планета или представител на непозната раса. Това, което сепваше всеки, който за пръв път го виждаше, бе носът. Огромен нос, така екзотичен, както хоботът на слона. Малката му остра брадичка и мустаците, разперили криле като лястовица, още повече подчертаваха тази стърчаща особеност. Косите му, въпреки че изкусно бяха пригладени на темето, бяха много оредели. Царят се изправи в целия си ръст зад бюрото, облегна се с длан на него и след като зае устойчива поза, фиксира двамата Скарлатови със своя толкова много репетиран, презрителен и гневен поглед. Фердинанд, който благодарение на ласкателите си бе въобразил, че именно тоя поглед е най-характерната черта на властната му натура, поглед, който кара всеки да трепери от страх и мигновено внушава превъзходството му, сега не забеляза никаква реакция в посетителите си. Отначало се учуди, а после взе да се безпокои дали наистина нещо не е пропуснал и неспокойството премина в обърканост. Въпреки че познаваше етикецията до най-дребнави детайли, Фердинанд не бе учтив човек. А дългите години, прекарани в България, още повече усилиха това впечатление от него. Ето и сега, вместо да поздрави и покани гостите си, той попита с типичния си немски акцент:
— Кой е този до Вас?
Въпросът бе отправен към банкера. Но вместо да му отговори, той каза:
— Добър вечер, Ваше Величество. Дойдохме по Ваша покана.
— Аз съм поканил един човек.
— Грешка няма. Това е син ми Борис Скарлатов — депутат. Аз и той сме едно и държа на това!
— А не е ли синът Ви от тия млади депутати-социалисти, които непрекъснато лаят в Народното събрание срещу мен, псуват ме и ме ругаят? Мене, който съм дал най-демократичното управление в Европа, най-свободната преса! Мене, който не спя и по цели денонощия мисля за благото на Отечеството!