След като поздравиха на крака младия престолонаследник, всички седнаха, а Фердинанд почна да се разхожда по кабинета. Княз Борис Търновски мълчеше.
— Ето виждате ли, господин Скарлатов, трудно е да възпитаваш синове.
— Защо, Ваше Величество? Моят син е напълно самостоятелен. Той има докторат от Женевския университет.
— Повярвайте ми, господин Скарлатов, аз съм учил в Терезиян колеж. Имам и докторат по естествени науки. И какво? За какво ми послужи образованието? Да не би да станах от това по-умен?! В полка, където служех, от простите фелдфебели аз научих далеч повече, отколкото от професорите.
— А Престолонаследникът няма ли да учи в някой европейски университет?
— Образованието разваля нравите! Да го дам да учи в Европа?! Да се върне картоиграч, пияница и брантиите да го повредят!…
Тук Фердинанд спря да говори и отиде при стария банкер, който стана от фотьойла. Взе го подръка.
— Е, господин Скарлатов, нека оставим младите да си поговорят, а ние, старите, да решаваме въпросите на държавата.
Банкерът разбра. Бе извикал Княза, за да се освободи от младия Скарлатов. Престолонаследникът стана и въпросително погледна към Борис. Той също разбра. Двамата излязоха от кабинета. Останали сами, Фердинанд пусна ръката на банкера. Отново лицето му стана надменно и презрително.
— Е, господин Скарлатов? Благоволихте най-после да дойдете!… Та какво съм аз за Вас! По-малко от пъдарин!
— Не сте прав, Ваше Величество. Не бях добре със здравето.
— Но това не Ви пречеше да се разхождате всеки ден с часове из околностите на София.
И това знае, помисли си банкерът, но каза:
— По предписание на лекарите.
— Лекарите са ахмаци! Познавам ги добре, затова сам се церя. Препоръчвам Ви и на Вас!
— Горе-долу и аз се стремя сам да се оправям.
— А защо, господин Скарлатов, ме изоставихте в този труден момент?
— Не разбирам добре въпроса Ви, Ваше Величество…
— България е застанала пред съдбоносни решения, а пари няма! Извиках Ви да Ви попитам какво направихте, за да помогнете на Отечеството?
— Мисля, че това е работа на министъра на финансите и министър-председателя.
— И те са едни баби! Да бях аз на тяхно място, досега да съм взел сто заема!…
— Не трябва да сравнявате всички със себе си. Те толкова могат, толкова правят…
— А Вие лично, господин Скарлатов?
— Едва ли бих направил повече от тях.
— А защо Вашите приятели — французите, не дадат пари? Държат ни във финансов капан! Какво искат още? Нека кажат! Ще се спазарим все някак си, както сме правили досега…
— Изглежда този път, Ваше Величество, не се касае до спазаряване…
— А до какво, дявол да го вземе?!
— Вие по-добре знаете от мен. Искат този път политически гаранции.
— Гаранции? Та каква по-голяма гаранция от мене! Аз, господин Скарлатов, по кръв съм французин! Имам право даже на френския престол! Аз съм повече французин от техните министри! А сега ми говорят за гаранции!…
Банкерът се усмихна. Това беше също едно от любимите превъплъщения на Фердинанд. Когато искаше, ставаше французин и върл католик, при нужда — изтъкваше славянския произход и православната вяра, когато му бе изгодно — немския, а при други обстоятелства — италиански и английски. Европейските дворове се бяха така смесили в разклонени роднински връзки, че той можеше да бъде от каквато и да е националност.