— О, тя е съвсем малка! Може би началото на нещо по-голямо… Толкова бих искал да я попълня с птици от други страни! Да отида на лов там!…
— А какво Ви спира?
Престолонаследникът нищо не отговори и продължи:
— Може би трябва да мина един системен курс по орнитология и ентомология.
— Трябва да настоявате за университет!
— Много бих искал…
Настъпи пауза. Борис остана с впечатление, че Престолонаследникът не се доизказа. После стана нещо странно. Това слабо, хилаво момче, със сини очи и оредяла коса, облечено като актьор от столичен театър — във военна униформа, която никак не му стоеше, каза:
— Виждате ли, господин Скарлатов, повечето време съм сам… Знам езици — немски, английски, френски, руски, италиански, испански и, разбира се, български. Усвоих напълно българския правопис. С помощта на учители минах целия курс на българските гимназии. И, моля Ви, когато имате време, елате да си поговорим!… Бих дошъл и аз, но при мене е по-сложно, нали?
Престолонаследникът мило се усмихна и добави:
— Бих искал да бъдем приятели…
Той стеснително подаде ръка на Скарлатов. Трогнат, той му я стисна.
А разговорът в кабинета на Фердинанд протичаше за стария банкер по особено мъчителен начин. Той бе уверен, че ще издържи и все пак искаше час по-скоро да свърши. След като изпълни мисията си и получи отговор на интересуващия го въпрос, за него аудиенцията бе приключена. Но за да покани банкера на среща, Фердинанд имаше и свои лични цели. Първо се спря на бъдещото си посещение в Австрия и колко това ще му струва. Изтъкна, че в момента е материално затруднен. Ако беше друг човек, банкерът грубо би го попитал колко, но тук трябваше със заобикалки и намеци да разбере сумата. Не беше малка. И все пак той с удоволствие пое ангажимента за личен заем от Банка Скарлатови. Беше го яд, но се бе подготвил за такава възможност. Разбраха се парите да получи чрез австрийската къща на Ротшилд. А после изведнъж Фердинанд, за кой ли път, го заговори за аферата с генералите. Той се боеше, че отново ще я извадят на дневен ред именно сега, когато предстоеше война, с цел да го дискредитират. Изглежда бе здравата наплашен, тъй като непрекъснато показваше стари и нови изрезки от вестниците, където не бяха пожалили нито генералите, нито самия него. С мъка успяваше досега да забави започването на този скандален процес и се боеше, че в последния момент ще излязат наяве документи с негов подпис, които много добре знаеше, че съществуват, но не знаеше точно в чии ръце са. И банкерът изведнъж реши. Извади плика. Подаде го на Фердинанд. Той учуден го погледна.
— Това какво е, Скарлатов? Пак ли нещо срещу мен?
— Вземете го, Ваше Величество. Това е подарък от мен. Бих искал в тоя решителен период от Вашата дейност да бъдете напълно спокоен и никакви лоши мисли да не минават през главата Ви!…
Любопитството надделя и Фердинанд взе плика. Отвори го и почна да вади една по една разписки и други книжа. Тук бе цялата колекция от така наречената афера с генералите и всичко, което се отнасяше до него, което можеше да му навреди и от което се страхуваше. От минута на минута, докато четеше, лицето му се озаряваше от несдържана радост.
— И всичко това ми принадлежи?
— Да, Ваше Величество.
Фердинанд взе всичките листчета, отиде при камината, клекна и без да обръща внимание на Скарлатов, ги запали. Почака да изгорят, взе медната лопатка и разбърка пепелта. После се изправи, погледна Скарлатов с просълзени очи и с треперещ от вълнение глас каза:
— Благодаря Ви, господин Скарлатов. Аз никога няма да забравя тоя жест!
Не, банкерът не се лъжеше. Този човек бе актьор до мозъка на костите си, макар и слаб. Спомни си само преди няколко години, като честваха годишнината от Шипченската епопея, как същият тоя Фердинанд плака и прекъсва в ридания речта си, като подведе всички присъстващи и те да се тресат и обливат в сълзи. Не, няма да се подведе нито по влажните му очи, нито по треперещия глас. Той знаеше, че с даването на тази изобличителна архива Фердинанд не само че не ще му бъде благодарен, но ще се почувства силен, за да го удари при първия възможен повод. Само че той не знае, си каза банкерът, за двата важни документа, които винаги е смятал за унищожени, а те са в папката ми под наслов Фердинанд Саксен Кобург Гота. Банкерът държеше тази папка в личния си сейф.
На другия ден сутринта старият Скарлатов, още преди началото на работа, изпрати по Туше Динев, чрез телеграфиста, който тайно получаваше възнаграждения от Банката, шифрована телеграма до Генералния директор на Банк дьо Пари е де Пей Ба Алберт Тюретини със следното съдържание: „Съвсем скоро Фердинанд и синовете му ще посетят Виена“.